Автор: Пенчо Славейков
Плахи звездици в небе потъмняха;
рано без време петлите пропяха...
В село се късни прибират
жътварки.
Хубава Яна припират другарки:
"Яно, каква е таз твоя
промяна?
Весела беше за час и засмяна -
що е че ходиш тъй грижна,
неволна?
Нещо потайно не би да си
болна?"
- Болна съм, дружки, зла болест
ме бие,
лазят ме тръпки, свеста ми се
вие,
вихър се кани, а прязнощ е
тъмна...
Кой знай до утре ще ли да осъмна!
Ясния месец зад облак потъна;
въхър налетя, дървета прегъна...
Яна низ пътя се бъхти, превива;
като веда е - ни мъртва, ни жива.
Около нея в почуди жътварки;
хубава Яна припират другарки:
"Яно, що ходиш, що кършиш
ръцете?
Де ти е памет? Що е на сърце
ти?"
- Свива се сърце и памет се
губи...
Дружки, неверници, змейно ме
люби.
Пусти остали вси билки чемерни.
Ох, не напусто са облаци черни! -
Лавнаха псета далеко по двори,
тъмното небо се надве разтвори -
и стреловита светкавица блясна;
от невиделица трясък се трясна.
С трясък рой налетяха стихии:
змееве, змеици с златни кочии -
цялата рода на змея Огняна,
сбрана на сватба по хубава Яна.
Свиха, извиха - на вис полетяха.
Миг само плахи жътварки съзряха,
хубава Яна с незнайно си любе
как се зад облаци тъмни загуби.