Автор: Пенчо Славейков
"Мир, мир!" -
едногласно военний съвет,
от грозната
вест унесвесен,
таз вечер реши... Во походний си
плащ
загърнат, над
стола надвесен,
оборил бе горда глава Самуил,
в невесели
мисли унесен.
Пред тъмний му поглед безкрайно
поле
завяно со сняг
се разстила -
и труп върху трупи... Свирепа е
рат
там кръвна
коситба косила...
Оръжие сложили, живите в плян
отиват на
робско чернило...
Но ето че вестник и морен, и блед
промъкна се в
шатра червений;
пристъпи, застана и с нисък
поклон
продума към царя
смутений:
"Завръщат се, царю, в
Беласицкий бой
дванайсетте
полка пленени!"
И сепна се в мисли унесений цар,
претръпнаха вси
воеводи.
А той продължи: "Но завръщат
се те
сакати и слепи
нероди -
на сто-душ е само оставен от тях
един едноок да
ги води."
И думи на думите грозни в ответ
се царю в сърце
отзоваха:
"Излез! Посрещни ги! - Или
смелостта
се смръзна в
душата ти плаха?"...
Той стана, възлезе на ближния
хълм;
след него
войводи вървяха.
В полето, загърнато в сняг, там
далеч,
чак поглед дето
достига,
от глухия стан до смъглени гори,
извива се черна
верига -
люлей се, примъква се бавно
насам,
и стон до
небето се дига.
Могъщия цар, пребледнял като
смин,
към тъмната
граница южна
се взря и с закана издигна ръка
и нещо нечуто
прошушна -
но в миг залюлян, полетя настрана
и наземе възнак
се люшна...
Притекоха се воеводи завчас -
но царят веч
мъртъв лежеше:
по хладни му устни червена тъсма
кръв топла се
излек струеше...
А грозно войнишкият стон надалеч
кат песен надгробна ехтеше.