Постатта поведе сръчно бяла Неда;
Стаменко по нея сили да преваря -
Неда шеговито изпод вежди гледа,
той и тъй, усмихнат, неи отговаря:
"Бързай, бяла Недо, облог с
тебе бия -
не те ли спреваря, давам, душо
блага,
пръстен на ръката, нанизи на шия,
и сърце придавам - придан тебе
драга."
Бърза бяла Неда, жъне и отваля,
а сързе й трепка, като птичка
плаха...
Слънцето отскочи вече на копраля,
морните жетвари на похапка
спряха.
Само бяла Неда сърпът не оставя,
пòчив и похапка - кой за тях ти
мари...
"Да му мисли, който òблог се
залавя!" -
Стамена подкачат охолни другари.
Слънце спря на пладне. Ветрец не
подухва
и омара трепка над поле. На зàвят
морната дружина седна да
пладнува;
само те двамина сърпи не оставят.
Двайсет пъти вече пòстат
подновиха -
нито той настига, нито тя
остая...
В слепи очи бие кръв младежка
лихо,
погледи примрежа слънчова замая.
Щом да отмалнеят сили заморени,
младо сърце пак ги с порив нов
подйема...
Падна вечер. Неда дружките
засмени
дразнят: "Зор голям е - по
сведа голема!"
Ясно слънце зайде зад балкан
далечен,
над полето лъхне преднощна
прохлада,
да привърши всякой своя труд
уречен
старий драгоманин виком заповяда.
Стаменко и Неда, както в зори
ранни
почнаха, така се настигнали
спряха...
Охолни жътвари, около им сбрани,
право се в очите Стаменку
присмяха...
"Пръждомà! Не òблог - аз
шега си бия!" -
бледе той извика, устни стиснал
ядно...
Люшка се и възнак бяла Неда падна
-
остра дума, остър нож в сърце
проби я.
Стекоха се дружки с вик от
изненада,
милват я, с водица пръскат бледо
чело.
Всуе... Млади дружки дружката си
млада
понесоха мъртва плачешком към село.