Автор: Пенчо Славейков
"Криво седи, право съди
стар кадия: -
не оставя на мир село
луд гидия!
Не е лудо като други
от
селото -
тамбура му яворова
на
бедрото.
Рано утром млад гидия
почва леко,
свири леко, а се чуе
надалеко;
надалеко по полето
до
жътварки -
сърпи пущат и зафърлят
паламарки.
Плясват ръце и залавят
хоро вито -
извиха се, изтъпкаха
златно
жито...
Дойде пладне, лудо-младо
не
почива,
колко свири, толкоз повеч
зле отива:
че се чуе до невести
на
реката -
те забравят бухалките
и
платната,
та на хоро се залавят
пощурели,
дойде порой и отвлече
платна бели...
Падне вечер, луд гидия
не
престава -
на бабите край огнище
мир не дава;
насам, натам - унесат се
в
глас далечен;
огън гасне - все зелника
недопечен!"
Криво седи, право съди стар
кадия:
"Скоро тука тамбурата, луд
гидия.
Де, да видим що е това за свят
чудо,
как тъй става старо - младо,
младо - лудо."
Занаглася тамбурата момко млади -
стар кадия по брадата се поглади;
дръпна лудо теловете за налука -
стар кадия кравай мустак
позасука;
ей го спрепна, ей го метна
изведнъжка -
че се сепна кадиево сърце мъжко;
и непочнал истинската луд гидия -
на юнашки нозе рипна стар кадия:
сви, изви се чак от подът до
тавана! -
паницата с мастилото от дивана
и торбите с харзували по стените,
като пилци полетяха из мъглите...
"Свири, свири, бог убил те,
луд гидия,
божа дарба не заптисва стар
кадия!
Свири, струвай старо-младо,
младо-лудо:
що е божа дарба - то за свят е чудо."