Автор: Пенчо Славейков
Отдавна гората слана ослани,
ей късна веч есен придоде;
мъгливи, невесели дойдоха дни -
я свивай байрака, войводо!
Низ тъмни усои доволно е веч
немили-недраги що бродим;
полята ни родни са мощне далеч -
време е назад да си ходим.
Не ни проработи туй лято честта,
че лоша сме среща имали...
Пролетес ний бехме най-силната
чета,
а най сме малцина остали.
По тъмни усои, по голи скали
мнозина куршума завари -
и ръфат месата им хищни орли,
я вълци, юнашки другари.
А дома за тях е прехвръкнала
вест...
Когато се тамо вестиме,
тъжовните майки в горката им чест
сам бог знае как ще тешиме.
Отдавна веч техните бели власи
е черна чембера обвила,
и люта тъга им сърцето коси...
Чест майчина - чест е немила.
Бащите ни в тъмни тъмници лежат,
кой знае какво са те стали;
у турците роби, неволи търпят
жени и дечица ни мали.
А ний като вълци по нощния мрак
немили, недраги все бродим...
Войводо, я свивай ти кървав
байрак,
време е назад да си ходим!
Земята тъмна нощ засени.
Три харамии, три ранени
другаря, се едвам крепят
надолу из планинский път.
В зори стотина в боя бяха -
и само те се отърваха;
един до други те вървят
по стръмния планински път.
Превързани са люти рани,
ала по дрехи изподрани
струи от кърви се вият
и капят по планинский път.
Залюшнат грохна там едина;
в замая другите двамина
отминаха, без да се спрът,
по стръмния планински път.
Ръка протегна и пошушна
невнятно другий, и се люшна -
и по очи се повали...Трупът
запречи там планинский път.
Възпрян, другаря си погледна
последния с усмивка бледна
и рухна - труп върху трупът
сред тесния планински път.
Души юнашки смърт засени...
Пристъпват вълци настървени,
отдавна дебнящи в мракът
по върлия планински път.
Грей чуждо слънце в тоя чужди
край;
устата жад, тъга душата трови.
Зловещо дрънкат тежките окови...
Ах, докога ли тоя път ще трай!
Ей падна вечер. Грохнали, без мощ
оковите си те едвам влечаха.
В пустинята низамите ги спряха:
ще се нощува тука тая нощ.
Един о друг привързаха ги пак
и скоро всички тежък сън обори.
Един от тях очи си не затвори
и бдя за дълго, буден в нощний
мрак.
Размерний ход на нощния стражар
дочуваше едвам той в тишината,
сегиз-тогиз и звън от железата
на сепнат в съне някой свой
другар.
А борят го предсънници мечти -
и през мечтите шепот му се
стори...
и в полудрямка той очи затвори -
наяве чуден блян му се вести:
Со ведър поглед, с усмех на уста,
над него бе се майка му привела,
ръката си на морното му чело
бе сложила и тъй му дума тя:
"Недей сърце на скърби вдава
ти;
край близък е на тежките неволи -
че волята, що бди над хорски
воли,
веч иде свойта реч да възвести.
Не вечна е световната беда,
нито са вечни рабските окови; -
виж, съмва - времена настават
нови!"
И кротко тя целуна го в уста.
Очи откри той, сепнат на часът -
но блянът блян в душата му
остана...
На тъмна нощ дошъл бе ден на
смяна...
Тъкмяха се другарите за път.
Грей чуждо слънце в тоя чужди
край;
устата жад, тъга душата трови.
Зловещо дрънкат тежките окови...
Ах, докога ли тоя път ще трай!