Една е у майка, на братя седмина,
Петкана девойка
напета,
и дойдоха нея да искат Загорци
през девет села
от десето.
Босилко Радойкин, най-личен
Загорец,
допратил е
китени свати;
Петкани невян и огърлица бисер,
а майци й похти
с позлати.
Шестима я братя не вричат, далеко
-
и майка сама не
пристава...
Най-малък брат Лазар, един само
склонен,
потихом ги тъй
увещава:
"Не връщайте, майко: такъва
късмет се
не всякога пада
на сгода;
Босилко е личен и ударен момък,
из първи от
първа е рода.
Дали му се лесно доброто намира,
доброто и
харното име?
За връщане лесно - но вижте
отпосле
сами да не се
пишманиме.
Далеко бил уж - това да е грижа!
Та ние сме
братя седмина;
наред по веднъж да й идем на
гости -
и седем са пъти
в година!"
Полъга се стара Петканина майка,
несговорни
братя склониха.
Неделя бе днеска, през горна
неделя
Петкана девойка
жениха...
И дома се върнаха весели братя
от сестрина
сватба в Загоре:
но щом сете върнаха, черната чума
сполетя ги в
бащино дворе.
И всички тя в гроба без време
отвлече,
сал стара им
майка пожали -
да има гробове им кой да
спохожда,
свещица за
мъртви да пали.
Осъмваше утром горката им майка
и вечер
замръкваше тамо,
от гроб на гроб ходи, нарича и
плаче -
ден минва в
наричане само.
Гробове им черни реди и полива,
обкича с босил
и върбина.
И само отминва Лазаря гроба,
и Лазаря люто
проклина:
"О, бог да даде нестопен да
останеш!
Дух бродник
духът ти да стане...
Че ти ме подстори, без време да
женим
в далечно
Загоре Петкана.
Та няма днес кой в непосилна
неволя
тъга от сърце
да развърне...
О, милост за тебе от бога да
няма,
лице той от теб
да отвърне!"
И Лазарю вече докрай се додея
от майчини
клетви зловоли,
от майчини думи и тежки и грозни...
И той се на
бога примоли:
"О, чуеш ли, боже, от ден на
ден стават
по-грозни,
горчиви наветви,
и сякаше змии се впиват дълбоко
в сърцето ми
майчини клетви.
Стори, пристори ми от шарен кръст
плоска,
кон добър от
дървено ложе,
ошел бих, довел бих от пусто
Загоре,
Петкана при
майка си, боже!"
И стори се чудо - чу господ
молбата
и тесния гроб
се разтвори.
И яхна си Лазар припряната коня -
потегли направо
в Загоре.
Премина край девет села и отби се
в десетото,
Каменна Чука,
там право се спря на Петканини
порти
и тихо на порти
почука.
"Стани, поемни от ръцете ми
плоска
и хайде со мене
Петкано,
че седем сме сватби подигнали -
дойдох
на весели
сватби с покана!"
Излезе Петкана, та брата
посрещна,
ръка му цалуна,
и тръпна,
подникна го мълком под вежди и
тъй му
сподавени думи
пошъпна.
"Защо ти са, братко, тъй
жълти ръцете
и образа
синкав, подпухнал?
Болял ли си болест невярна, че
тъй ти
миришеш на
пръст, на подмухнал?"
"От болест не ще е... Но
къщи сме седем
подигнали,
сестро, туй лято;
на пръст аз доганям, че ред ми се
падна
самси да
префърлям земята."
Петкана се върна, стъкми, премени
се
со нова за
сватба премяна -
и тръгнаха. Ето, откакто на път
са,
ден мина и
други настана.
Ей майчино село далеч се съзира;
през валог
навлизат в лозята;
в почуда озърна се плахо Петкана
и с думи изви се към брата:
"Мина виноберма и всички
лозя са
обрани и вече
прибрани,
а нашите, братко, какво още
чакат?
Виж, ронят ги
черните врани!"
"Лозята ги дадохме ние
пролетес
на изпол, че
много ни бяха;
неволя слетя изполци другоселци -
лозята небрани
остаха!"
Ей дойдоха близо до самото село;
край село
широки ливади.
И още по-плахо, изново се брату
Петкана тогава
обади:
"Веч късна е есен, коситба
се мина,
вей острия
вятър есенни.
Прибрани са хорски ливади - защо
ли
сал наште стоят
некосени?"
"Пролетес отидоха в Добруджа
пуста
вси братя на
кяр цялолетен -
самси не можах да сколасам
навреме,
от болест
невярна сполетен."
"А къщите как ги
сколасахте?" Лазар
наведе
посърнало чело:
"За къщите, сестро, не
питай: ще видиш,
когато
пристигнеме в село!"
Вървят те през селото... И смаяни
люде
изглеждат ги в
страх мълчеливо -
и бягат... Настръхнали псета по
двори
баучат и грозно,
и диво.
Ей старата църква само посред
село,
со бял зид
висок обградена;
изтракаха порти - излезе стария
со черен чембер
прибрадена.
Пристъпи през прага и очи
подигна,
но смръзната
тамо застана -
юздата изпусна неволно и в ужас
към брата възви
се Петкана.
Но зърна пред нея как той се
превърна
на чад - и
невидим изчезна...
Кат гръмната мигом в почуди,
Петкана
не сети от коня
как слезна.
Към майката щерка, към щерката
майка
се спуснаха
виком веднага -
со плач сете живи пригърнаха
двете;
и паднаха мъртви пред прага.