Автор: Пейо Яворов
Нощта се вие, прелестница властна,
върху гигантските плещи на Рим,
прегърнала го знойно сладострастна,
като любовница мъжа любим.
Премрежени са небесата сини,
лети звезда отронена в захлас,
благоухаят дремнали градини,
задъхан глъхне сребротъмен час.
Извърнала мъчително десница
навън, към оживелите тела
на статуите - младата царица,
сама в леглото си, ридай: "Ела...
Ела, подобие на Херкулеса,
аз чакам в шеметния водовърт
на страстите: ръцете ти къде са
прегръдка болносладостна до смърт!
Вземи я, прелъстителната хапка,
копнее плът за челюстта на лъв;
изпий я - усладителната капка
на бликнала в притома кръв.
Ела... Бъди подобен на Париса:
съдбата ненапразно твоя лик
тъй явственен в душата ми изписа,
да буди на безумието вик.
Аз искам, жадна като сред пустиня,
припаднала на каменни гърди,
да прося ласка: влюбена робиня -
отвъд света ме отведи.
Ела... Вести се равен на Орфея
с молитвен шепот в здрачна самота,
от ревност и възторг да онемея
пред светостта на твоята мечта.
На стръвен жад безсънната ехидна
заспала би тогаз и нежен срам,
незаглушена роза в плът безстидна,
ще цъфне с ароматен плам..."
И в пламенно безумие десница
извърнала към голите тела
на статуите - алчната царица,
сама в легло, ридаеше: Ела -!