"Ако имаш само една градина и библиотека, имаш всичко!"

Луди-млади

Тя ме иска, аз по нея

мир не зная, луд лудея.

Аз от стара майка крия,

тя от татко зъл бекрия.



Дето седне, дето стане

пуста майка, и захване:

"Тебе, синко, е прилика,

чуй, съседкина Велика.



Хем да видиш! домовита.

Знаят всички даровита...

Тя честта ми ще да пази,

старост няма да погази!"



Ей че глупо! Що да сторя?

Пък е майка, с ум се боря!

И мълча си, а сърцето,

бяс го къса него клето.



В къта легнал Росин татко,

чашите целува сладко,

пие вино и ракия,

па я хока и кори я:



"Дъще, взеха ти главата

кладенците и хората;

дъще, стига си бесняла,

след обесници лудяла.



Слушай! Станча одобрявам,

с Хъков Станчо те главявам;

днес баща му - той ми рече,

аз му рекох... свърши вече!"



А Росица слуша клета

дума страшна, триж проклета,

слуша, тръпне и проклина.

Горко, боже, нам двамина!



Тя ме люби, а по нея

аз дене-ноще лудея;

аз от стара майка крия,

тя от татко зъл бекрия.



Мръкне - мине, вардя време,

чак и господ да задреме,

тикна в пояса камата,

па към Росини в тъмата...



Тръне-мръне кой ти гледа?

Плет да бъде десет реда,

спят ли кучета и хора,

бог помози! - хоп на двора...



Там в градината Росица,

плахата ми гълъбица,

восък бледа сред шумака,

вие китка, мене чака.



Че сърце глава не пита,

то е птичка дяволита:

дето иска, се пилее,

дето иска, там ще пее.