Автор: Пейо Яворов
Зората ти е, казах, мрежа златни думи,
но вечерта настъпва сред потоп от глуми
над всеки метал - на прах обърната ръжда; -
в далечината близък, в близостта далечен,
от изгрев до заход на самота обречен,
дух, как се ти зовеш? Той рече горд: Вражда!
Размаха ти е, казах, в паяжинни връзки
и нищо не прегражда устремите дръзки
на твоя смел подем - подем над суша и вода...
И тук си тъй велик, и там си толкоз дребен,
но винаги бунтовен, всякога враждебен,
какво желаеш ти? Той рече: Свобода!
Орел си ти стръвник, железен ти е клюва, -
от крой до край в света неумолим воюва,
победно мълчалив над щастие и над беда;
но в сянката ти само остана незабоден
изостреният нокът, и ти не си свободен...
Не чух ответ, но сякаш - той промълви: Да!