Автор: Пейо Яворов
Денят се раждаше сред шум, а ти сама -
а ти умираше: той в леките одежди
на доразсветната полутъма,
а ти в благоуханните надежди
на ранната си младост. Ти сама
в света, в душата ми! - умираше сразена,
от що - ? Умираше затуй, че бе родена.
Душата ми ридаеше; струна
изпъната в очакване над тебе,
ридаеше - една, -
в очакване - една! - и пак да те погребе.
Под твоя дих изпъната струна,
душата ми ридаеше тъй сладко, чакаше тъй
странно, искаше и тебе,
искаше и себе, обручена с тебе, мрътва да погребе.
Денят се раждаше: за сетен път
ти виждаше деня; - не ужаса безкраен
зад образа безгрижен на денят:
деня безоблачно сияен
по неговия вековечен ред и път...
Душата ми ридаеше тъй сладко, чакаше тъй
странно,искаше и тебе,
искаше и себе, обручена с тебе, мъртва да погребе.