Автор: Никола Вапцаров
Във гората – враг стаен.
Във гората мрак и изстрел.
Той лежи, лежи ранен
и през тъпа болка мисли:
"Право стреля. Ще умра –
във гърдите ме улучи.
Свърна в гъстата гора
и избяга като куче.
Старата не ще изтрай.
Либето... ще ме прежали.
Ще прежали, то се знай,
но другарите – едва ли.
Тя смъртта ми, е добра.
И не жаля свойта младост,
ала исках да умра
някога на барикада...
Мислех, с песен... но беда –
право стреля и улучи.
Ех, да имаше вода,
а то в сух валог се случи...
Поолекна ми... така...
може би ще оживея?...
Някъде шуми река
и вода, вода се лее...
Някъде картечен лай...
Песни... нещо ме удари...
Дай вода! Вода ми дай!
Падам... дръжте се, другари!..."
Във гората – враг стаен.
Във гората – мрак и изстрел.
Той сега е вцепенен
и не чувства, и не мисли.