Автор: Иван Вазов
В
няколко дни бунтът биде отъпкан навсякъде.
Борбата
се провали ужасно, тя се обърна на панически страх.
Революция
и - капитулация.
Историята
ни дава примери за въстания, еднакво нещастни и свети, но не така трагически
безславни.
Априлското
въстание беше недоносче, зачнато под упоението на най-пламенна любов и задушено
от майка си в ужаса на раждането. То умря преди да поживее.
Това
въстание нема даже история. Тъй биде кратковеко.
Златни
надежди, вяра дълбока, сила гигантска и ентусиазъм - капитал от няколко
страдалчески века, - всичко нахалост отиде в един миг!
Страшно
пробуждане.
А
колко мъченици! Колко жертви! Колко смърт и падения! Да, и малко героизъм! Но
какъв героизъм!
Перущица
- Сарагоса.
Но
Перущица я не знае всемирната история...
Батак!
Само
това име изхвръкна из борбата, из пожарите, из димовете, пролетя над вселената
и се увековечи в паметта на народите!
Батак!
Това име и като собствено, и като нарицателно характеризира нашата революция.
Съдбата
понякога прави тия каламбури.
В
данния случай тя ни стана провидение: тя ни даде Батак, но тя бе създала
Александра II.
.......................................................................
Ако
това движение с нещастните си сетнини не бе довело Освободителната война, то
неумолима присъда висеше над него: здравият разум щеше да го нарече безумство,
народите - срам, историята - престъпление. Уви, защото тая стара куртизанка,
историята, и тя се кланя на успеха.
Поезията
само би го простила и увенчала с лаври геройски - за хатъра на въодушевлението,
което изкара кротките анадолски абаджии на средногорските височини - сюблимни
височини - с черешовите топове...
Едно
поетическо безумие.
Защото
младите народи, както и младите хора, са поети.
*
Три
деня вече и три нощи как Огнянов се скита из Стара планина. Той пътува все на
изток, за да се спусне в Бяла черкова, дето не знаеше какво става. От Клисура
дотам са шест часа път за един мирен гражданин; за един бунтовник, който се
спасява от куршума - шейсет не стигат.
Огнянов
деня се промъкваше в горите и букаците, спеше в корубите на дърветата като
звяр, за да го не видят потерите, а нощя пътуваше из тъмнините и пущинаците, в
мрак и дъжд, треперещ от студ, който вееше от снегопокритите висове на Балкана,
без посока, често назад вместо напред. Той се хранеше с трева, сиреч гладуваше
повече от вълк. Да попроси гостоприемство в редките балкански колиби той не
смееше: вратата на повечето от тях пазеше караул - издайството, или цербер,
който джавкаше опасно - страхът.
Често,
като замръкваше на някой връх, той виждаше на юг небето червеникаво. От
най-напред взе тоя небесен феномен за игра на зарите от зайдялото слънце. Но
нощя тая багрова мътна светлина ставаше по-ярка и обнимаше повече хоризонта. Тя
приличаше на едно северно сияние, светнало от юг.
Това
беше зарата на пожарите, които изпепеляваха множество цветущи села.
Зрелище
страшно и величествено.
Нощеска
просекът на Балкана му отвори по-широк вид на юг. Тогава Огнянов с ужас видя
самите пламъци по Средня гора. Тя мязаше на вулкан, който бълва огън из
двайсетина кратера. Тия пожари хвърляха лъчезарна мъгла на целия небосклон.
Огнянов
си скубеше космите.
-
Загина, загина България! - казваше той в отчаяние, като гледаше пламъците. -
Ето всичкият плод на нашите свети усилия. Ето в що се удавиха нашите горди
надежди: кръв и пламъци! Боже, боже! А там - прибавяше той, като посочваше
накъде Клисура - загина и сърцето ми... Два мои идеала се провалиха в едно
време, два кумира, в които вярвах. Единият се катурна в паническия страх,
другият - в позора на измяната и в гроба. Сега съм един призрак бездушен, който
се е заблудил и не може да найде гроба си!...
Ако
не приличаше на призрак, то приличаше на скелет.
На всички юрушки мандри и български колиби беше поръчано да не дават гостолюбие на никой подозрителен скитник. Българите правеха повече: те гонеха подобни и отиваха да ги обаждат на потерите; често даже жестокостта им дохождаше дотам, щото сами довършваха с един куршум някой ранен или полужив от глад въстаник. Преди две недели същите тия колибари срещаха апостолите като най-мили гости. Стара планина не беше вече легендарната добра майка за юнаците, а коварна мащеха. Пусия... Ужасът и подлостта от градовете и селата бяха преминали в най-пустите усои, бяха населили хайдушките й букаци и свободни пущинаци.