Автор: Иван Вазов
Далеко
подир полунощ Огнянов, след доста премеждия, се завърна на укреплението.
Защитниците
бяха будни още, натъркаляни в тъмнината на черги и на рогозки, донесени от
къщята им. Те гълчаха тихо под ямурлуците си, с очи обърнати към безлунното
звездно небе. Огнянов се промъкна безшумно между тях и се тръшна убит, сломен
физически и нравствено. Той се мъчеше да съсредоточи разпилените си мисли или
поне да си докара сън, който му беше необходим - за да може крепък да срещне
утрешния ден... Но мислите му хвърчаха из пространството разсеяни, като
подплашен рой пчели, а сънят все бягаше от клепките му. Но не се заспива лесно
в надвечерието на едно сражение, по-добре - катастрофа,
Настрана
ставаше един разговор, доста тихо, между една малка група въстаници, налягали
наблизу. Тоя разговор привлече вниманието му.
-
Ти как щеш я обръщай, нашата работица е спукана - казваше един.
-
Измамиха ни, измамиха ни, братко - въздишаше друг.
-
Изпи ни кукувица ума, та послушахме тия чапкъни... Запалихме сами къщите си -
обади се трети.
-
Що ни нам трябваше въстание!
-
Сега да го опяваме, късно е вече.
-
Ами?
-
Лек, лек да се търси.
-
Лекът е само един: да си плюем на краката - каза един познат Огнянову глас.
-
Така, така, Бежанова майка не плаче.
-
Ами Стоянова - допълни друг.
-
Утре да очистим през Върлищница.
-
По-добре още сега...
-
Не може, караулът ще ни спре...
-
Утре, утре.
-
Да, в шашармата.
-
Та тогава всички ще бягат, другите ще ни изпреварят.
-
Огнянов е само куче... Той да ни не забележи.
-
Ха, Огнянов офейка още вчера...
-
Офейка?
-
Само ние, клети, излязохме умни...
Огнянов
се повдигна и извика:
-
Лъжете, нещастници, аз съм тука!
При
тоя страшен глас, който се разнесе из мрака, всички се спотаиха...
Огнянов
с възмущение и с ужас чу тоя разговор. Нямаше съмнение, че той изразяваше
общото настроение на въстаниците в това и в другите укрепления. Гласът на един
от говорившите му се стори познат по-отдавна време... Но кой беше - не можеше
да си спомни.
-
Боже мой, боже мой! - мислеше си той, като теглеше хубаво предниците на
ямурлука въз гърдите си, за да не пропуща острото нощно духане. - Какво
стечение на обстоятелствата! Какви разочарования! Какви измени!... И подир това
милей за тоя проклет живот, искай да живееш!... Утре имаме сражение и аз още
отсега предвиждам края му... Паниката е в сърцата; страхът от смъртта е
разслабил ръцете и затъмнил ума на ония, които са дошли тука, да я търсят...
Тоя народ беше въодушевен, той се надяваше, той вярваше като дете и сега като
дете трепери... Подлостта на едни увлече в подлост други... Бяла черкова и
другите излъгаха надеждите ни, деморализираха Клисура... Това е подлост, това е
коварна измяна на общото дело... Тоя интригантски град бил способен само измени
да прави, изменници да ражда. Той знае да ражда Кандовци, Аврамовци, той знае
да създава Ради! Ах, и тая Рада, която отрови последните часове на живота ми! И
аз диря смъртта, аз го напущам сега с проклятия... А как бих умрял щастлив и
горд, боже мой, любим, озарен от лъчите на любовта, уверен, че ще да има да
капне поне една чиста сълза на моя гроб непознат... Да умреш, когато за тебе
всичко е умряло в тоя свят, когато виждаш своите кумири в калта, своите идеали
погребани! Любовта, революцията!... Как е мъчна и безнадеждна такава смърт! О,
как е тя желателна, необходима за нещастните като мене!
Планинският
вятър духаше тъжовно над задрямалия кър. Шумата на околните гори изпращаше глух
и зловещ шум, който тъмнината правеше още по-грозен. Всичките върхове, долове и
планини наоколо, всичката природа пъшкаше настръхнала. Звездите на небето бързо
и безпокойно трепкаха. Сегиз-тогиз нощна птица се обади в пущинаците и пак се
възцари мъртво мълчание... Планинският вятър провлечено, печално шуми над
главите на лежащите до окопите въстаници като далечно стенание.Това стенание се
отзовава в душите им болезнено и ги кара да се тряпкат и озират в тъмнината. И
пак падат в безпокоила дрямка, напълнена с бледни призраци на ужаса, пресичана
от тръпките на студа и ледните целувки на вятъра.
Най-после
кресливият хор на клисурските петли зацепи нощния въздух и изпълни самотните
планински с живия си привет, предвестник на зората, на златното слънце, на
живота и на подновяването празника на пролетта.