Автор: Иван Вазов
Кандов
не дочака свършека на погребението и излезе на улицата пак.
Странно!
Той излазяше малко поободрен.
Видът
на смъртта поумирява неодолимо всяко вълнение на душата, свързано със земните
интереси; зрелището на тленността човешка отслабва зависимостта й от тоя свят.
Грижите, пламенните привързаности, страстите, въжделенията на живота
побледняват и стават призрачни и смешни пред хоризонта на вечността...
"На,
тая Лалка умря, сега е мощи, утре е прах. Каква беше побеляла, побеляла, та
страшна... Умря, умря... И Рада я нямаше там!... Ну, що, Рада!... Странно нещо,
как ме е заслепила тая мома... Който ме види, би казал, че съм луд... Та отде
зная, че не съм луд?... И защо? За нея. Та що е тя и защо моите безконечни
мъчения, моите дълги безсъници? Да, и защо всичко това? За една жена, за една
друга Лалка, която утре ще умре също и ще стане мощи и прах. Любопитно е дали я
бих обичал, ако я видех такава в едно носило, че я закарват в гроба, да хранят
червите с нея... Каква глупост, мерзост... Да? И наистина, що е тая Рада, това
нещо, това нищо, нищо, което пълни цялото ми същество и цялата вселена, и рая,
и ада?... Какво е тя?... Един скелет, облечен с мръсно, сурово месо.. Едно
безконечно купище от кокали, мръвки, кръв, жили, влакна, нерви, съдове, жлези,
тъкани, хрущели, смрад, които се наричат Рада, и утре ще се сплуят и преобърнат
на гной и прах... Тфу! И всичко това аз обичам! И се губя за него! Моят
всемощен дух, моят божествен разум, моята безконечна мисъл са се прикачили на
това тленно глупаво парче, провесили са се на тая паяжина!... Страшно,
безумно... И как тъй по-рано се не отрезвих, не си казах: бе, Кандов, твоето
призвание е друго и по-велико, отколкото да пъшкаш подир една глупа рокля...
Такива широки простори се разкриват пред мене; два свята чудни, велики ми
разтварят обятия: науката, отечеството... И колко живот там и подвиги, слава, и
борба, и чудеса... и аз ги не видя, и видя това жалко същество, което, ако да
не бях видял, нямаше никога да подозирам, че съществува на земята, както и то
само не разбира защо съществува... Срам, срам, срам! Трябваше да видя тая
Лалка, за да усетя към какво нищожество се е била приковала душата ми. Сега тя
се пробужда като орел и трепва криле, и ги разперва, и като него волно,
свободно хвърчи в безконечното пространство... Колко съм щастлив, ох!"
И
Кандов продължи да върви, задълбал в тия освежителни размишления. Той усещаше,
че едно тежко бреме се свали от раменете му. Сега той се усмихваше победоносно.
Той се усмихваше и чудеше как жалко, как глупо се свърши тая борба в душата му!
Той изхвърли из нея Рада, както някой изхвърля из прозореца си непотребен череп
от разбита паница... Радиният образ стоеше така далеко, така далеко в мъглявата
безконечност, бледен, безжизнен и облачен, като развян при внезапно пробуждане
сън. Той се почувствува окопитен и нов; сега булото падна от очите му и той
виждаше ясно, и познаваше всичко, и се интересуваше от онова, което го
окръжаваше, и вземаше участие в дребните интереси на живота. Той поздрави
приветливо, като никога, ония, които го срещнаха, разговори се с Павлаки Недев
за гюла му, разпита го каква беше ланската цена и колко маскала мисли да изкара
тая година; купи си половина ока череши от една бакалница и се завръщаше весел
у дома си.
Той
се завръщаше весел, като че иде от сватба, а не от погребение.
Като
минуваше край зида на една градина, един дъжд от бели листенца като Маргарит
посипа главата му.
Той
вдигна очи и видя, че това беше цвят от сливата, която бе надвесила клони над
улицата. Цветът се ронеше от едно клонче, на което играеха две врабчета и се
целуваха с човките си...
Кандов
остана вкаменен!
Всичкото
му красноречие и философия изчезнаха като дим пред вида на тая любовна сцена...
Той
изтърва кърпата с черешите и се хвана за челото. Дълго време стоя тъй.
-
Болен си, болен си, Кандов! - пошушна си той безнадеждно. - Болен си, братко
мой, търси си лек на главата, бай Вертере.
И
той завървя пак несъзнателно.
-
Да, лек, лек, радикален лек! - повтаряше си той... Но какво! Физическа болест
да беше... Но тая рана е в душата... Не се гори с нажежено желязо. Що? Дали да
не се посъветвам с пловдивския доктор? Лекарите са такива не само за телесните недъзи,
но и за душевните... Това е истина явна като ден. Жално, че тука няма
психиатри-специалисти... Защото аз съм луд, да, луд... Все едно, и при тоя...
Някой съвет, кой знае, мога да получа - и да не бъде без полза... Да... Нека се
възползувам от случая. Нищо не губя... Но друго трудно: трябва изповед пред
доктора... Трябва да стана смешен... Не, невъзможно... По друг начин трябва...
И той се запъти по посока на къщата, дето се беше спрял пловдивският доктор.