Автор: Иван Вазов
Бръчков
се скиташе из Браила. От прежните си познайници той намери само Хаджият. Той
нощуваше в колибката на един тухлар. Прибраха и Бръчкова. Хаджият работеше на
пристанището дене: нощем идеше да разделя хляба с Бръчкова. Но не винаги
Хаджият можеше да получи работа, сиреч хляб. Работата зимно време е твърде
слаба на скелята. Тогава гладуваха и двамата.
Защо
не пишеш на баща си да ти прати пари? - попита го най-после Хаджият. - Все така
ли ще гладуваш?
Бръчков
се начумери.
-
На баща си не смея да пиша и не искам да му се моля.
-
Защо?
-
Не мога!
-
Защо не можеш? Син му си.
-
Срам ме е.
Хаджият
го изгледа зачудено:
-
Срам те е? А гладен по-добре ли е?
-
По-добре... Аз го зарязах, без да го попитам. А сега ще ида да му кажа: тате,
дай ми пари! Как? Не мога... По-добре умирам отглади...
-
Какво ще правиш?
-
Ще работя каквото намеря.
-
А няма ли пак да се върнеш в Свищов?
-
Невъзможно: аз съм вече подозрян и турците ще ме затворят. По-добре тука, на
свобода.
-
Но ти не си привикнал на такъв живот.
-
Ще привикна... Па най-после може да се случи нещо, нещо... а аз това чакам.
Хаджият
го погледна въпросително.
Бръчков
се поизчерви и каза:
-
Ако се организува нова чета, аз искам да мина с нея в България...
-
Нова чета? Не вярвам.
-
А аз в Свищов тъй слушах. Как, няма ли да се бием?
Хаджият
помисли малко.
-
Ако има чета нова, и аз ще вляза в нея... Кой знае, може да се състави. Казват,
че Панайот щял скоро да дойде от Сърбия. Може да е за това. Ако умре челяк,
бари да знае защо умира; тоя живот е скотски живот - прибави Хаджият и плюна.
-
Де е Македонски?
-
В Молдова. Казват, станал логофет при някой си мушиерин.
-
А Попчето?
-
Попчето е при един градинар: прибрал го е с условие, че нa`пролет ще му помага
да садят лук. Другите, и те са на работа или гладуват като нас; такъв живот не
е живот, а поразия. Магарешки живот... По-добре чета. Аз още държа оръжията си.
Не ги продавам.
Изведнъж
Бръчков го изгледа смаян.
-
А бе колко сме били диваци! Ние гладуваме толкова дни, а пък не видим, че можем
да вземем пари.
Лицето
на Хаджият светна.
-
От кого? - попита бързешката.
Бръчков
показа на дрехите си.
-
Видиш ли? Това сетре е още ново и панталоните са още добри... Купих ги, току-що
да тръгна за насам: а часовникът? Вземам за тях най-малко петдесет франка.
Хаджият
беше във възторг.
-
Браво! А ние сме били говеда!... Тоест... аз не дръзвах да ти кажа... Да
вървим, да вървим! - И като затананика песента "Не щеме ни богатство, не
щеме ни пари", той повлече Бръчкова из улиците бежешком към един нечист
пазар, дето евреите купуваха и продаваха износени неща.
На
заранта Бръчков дойде в съвършено друг костюм. Едно сетре, одърпано по
краищата, с омазан вратник и с неизвестен цвят; едни панталони вети, изжулени
по коленете, подшити с мешин на крачолите и вместо гетите едни чизми,
солдатски, тежки и разкривени до безобразие. От предишния му костюм остаяше
само шапката му, подарък от Знаменосеца.
Дрипав
беше, но затова сит.
Двамата
приятели веднага промениха начина на живението си. Хванаха си стая с две легла
в един прост хотел и заобядваха в ресторанта. Те всеки ден имаха по един-двама
хъшове, които обядваха на тяхна сметка. Хаджият даже плати един малък дълг на
един хъш. Бръчков стана пак весел и доволен. Той даже съчини една патриотическа
песен, която пееше вечер в стаята си. Когато минуваше младата слугиня на
хотела, той глумеше, позакачваше я. Младостта взема връх над обезсърчаването.
Изтекоха няколко весели, твърде весели дни и заедно с тях еврейските франкове.
Една
вечер някой почука на вратата.
Бръчков,
който пееше патриотическата си песня, прекъсна се и извика високо:
-
Entrez!
Влезна
съдържателят на гостилницата. Лицето му беше строго.
-
Господине - каза той студено, вежливо: - Извинете, че ви прекъсвам песента...
-
Нищо, нищо - издума Бръчков. - Какво желаете?
Съдържателят
на гостилницата се изсмя сардонически.
-
Какво може да желае един хотелджия от своите гости? Да му плащат редовно.
Бръчков
погледна докачено към хотелджията:
-
Че аз си плащам, господине!
-
Но от една неделя нищо не сте давали. А знаете, законът е, щото на всеки два
дена да се плаща.
Бръчков
се смути от това възражение и после бързо каза:
-
Бъди спокоен, аз ще ти платя!...
-
С какво? С песни ли? Аз не виждам никакви вещи ваши тука. Извинете, господине,
но вие трябва тая вечер да заплатите и за вас, и за другаря си... Знаете? Нас
ни са много пъти горили, и то хора добри и дори песнопойци като вас... Това е
закон, да се плаща.
Бръчков
пламна от негодувание. Той бръкна в джеба на жилетката си, дето имаше само
четири франка, но извади само няколко дребни пари.
И
остана прехласнат...
-
Двадесет и осем франка искам - каза студено хотелджият, като хвърли неподвижен
и безстрастен поглед върху Бръчкова.
-
Тука са ме окрали - извика той.
-
Господине, туй е стара история, познавам я... Платете двадесет и осем франка?
-
Нямам, какво ще платя?
Бръчков
се намери в твърде трудно положение. Той инстинктивно поглеждаше из вратата
дали не ще се зададе Хаджият, за да видят как да направят. Хотелджият стоеше на
вратата и чакаше за отговор.
-
Заплатете си.
-
Нямам.
-
Ще ви предам на полицията като нехранимайко. Знам ги аз българите...
Бръчков
се изчерви, кръвта се издигна в лицето му и той се спусна връз хотелджият с
вдигнат юмрук.
-
Влашко куче! Ще ти счупя устата!
И
с тия думи той стовари по рамото му железния си юмрук.
Хотелджият
щеше да извика. Изведнъж из коридора се чуха бързи стъпки на човек, който
тичаше буйно, и се чуха викове зловещи:
-
Фок! Фок! (Пожар! Пожар!)
Беше
Хаджият, който викаше от цялото си гърло и припкаше към стаята запъхтян.
Хотелджият
бързо се измъкна из ръцете на Бръчкова и из стаята и бледен, без шапка,
уплашен, тичаше, без да знае накъде. Той помисли, че пожар се е появило в някоя
стая на хотела.
-
Фок! Фок! - викаше лудо Хаджият. Всичкият двор се напълни с навалица, пришла от
улиците, която се буташе и тласкаше из полумрака.
-
Фок! Фок! Фок! - викаше Хаджият, като завличаше из стълбите Бръчкова за ръка.
Те слязоха в двора, смесиха се със смутената навалица и несъгледани, излязоха
из вратнята. - Фок! Фок! - А огън нийде нямаше...
..........................................................................................................
-
Скандал, та скандал - пръв път продума Бръчков на Хаджият, когато подир половин
час на един противоположен край на града бяха се спрели пред една вратичка,
дето живееше един българин градинар, у когото идеха да прекарат нощта.
-
Чукни пак - каза Хаджият, като се обръщаше и взираше в мрака на уличката,
понеже се боеше от преследване.
-
Но и отде, дявол, да ти дойде на ума, тая комедия. Знайш, аз тая нощ щях да
бъда в которника: и пари нямах да платя, и влахът тупах... А... чакай, знаеш?
Четири франка, дето имах в жилетката, изгубили се! А помня, че днес подиробед
ги имах. Някой ме е обрал...
-
Добре, че ми напомни: аз ти ги извадих, когато спеше днес.
-
Ти?
-
И много добре стана, а то Асланът днес се умъкнал в "Париз"1, изпил
три капуцинера, изял четири куврика и гаврътнал четири рома - знаеш, не яло от
три дена - и няма счупен бан в джеба... Не може да излезе... От сутринта е
чакал чак до вечерта... Келнерите само го обикалят, те са като копои, подушили
го, че няма пари... И като забележили, че очите му са все към вратата, поискали
да заплати четири франка. Отде? Влазям тамам в това време, гледам: става
скандал. Той се готви да се бие. Пращат за полицията... Всичкото кафене
обърнало внимание... Гледам: тоя поразеник и тук ще оскандали и омаскари
българите... Тогава помолих да чакат, да донеса четири франка, и твоите
франкове...
-
Много добре стори. И отърва го?
-
То се знае.
-
Както и мене, с друг скандал... Да, кажи ми, Хаджи, как така навреме видя, че
има пожар в хотела?
-
Идат да отворят... Връщах се от "Париз" да те намеря и още при
вратата чух сладкия ви разговор с хотелджията... Тогава изведнаж скроих плана. Ти
видиш, че имам ум да управям една империя... Влазяй!
Вратничката
се отвори и двамата герои се вмъкнаха вътре.