Автор: Иван Вазов
Черногорците
и 2-ят батальон от руско-българската бригада не удържаха редута. Сръбските
батареи бяха млъкнали и сръбската резерва не дойде да подкрепи юнашкия подвиг
на тая шепа герои; тя гледа хладнокръвно как гинеха юнаците. Защо??...
Няколко
хиляди турци, подкрепени със свежи войски и от непрестанното действие на бялата
батарея, нахълтаха пак в очистения подир отчаяно и безплодно съпротивление от
доброволците редут.
В
тоя злополучен и героически бой легнаха няколкостотин млади души българи и
повечето черногорци, които, като видяха, че победата остая на числото, умряха
спартански.
Загинаха
мнозина руски офицери; в отстъплението една граната счупи крака на капитана
Сикорски, като уби шест души българи. Друга една се пръсна пред капитана Райча
и го повали в несвяст. Три дни го считаха за убит.
Но
българите умиха лицето си. Героизмът им гръмна навсякъде и запуши устата на
клеветата. Генерал Черняев, трогнат от подвига им, ги обсипа с похвали и
награди.
А
нашите приятели?... Почти всичките оставиха костите си на гредетинските
негостоприемни височини. Владиков умря от един куршум и от една бомба, която
порази и Хаджият, който го изнасяше от боя. Бебровски биде пронизан от два
байонета на редута в същото време, когато сваляше с един мах на сабята си
троица неприятели. И другите паднаха или издъхнаха в околните амбуланци.
Попчето
и Мравката, като се завръщаха подир войната в Букурещ пеши и голи, замръзнаха
от студ една нощ близо до Крайово.
Остана
жив само Македонски, комуто единадесетте рани заздравяха и дясната ръка
изсъхна.
Той
сега е разсилен и мете с лявата ръка канцеларията... и тоя лев в Стара планина,
и тоя герой на Гредетин, малодушно трепери сега пред гласа на грубия писар...
Една
дълга агония!...
Бедни, бедни Македонски! Защо не умря при Гредетин?...