Автор: Иван Вазов
Две
недели се минаха. Македонски изчезна нанякъде, без да се обади. Бръчков, който
съществуваше чрез странното милосърдие на Македонски, остана из един път без
средства и изложен на тая най-първа и най-жестока нужда - гладът. Пръв път,
откак тъй леко беше оставил бащиния си дом, той почувствува всичката
неприятност на новата си кариера, която отдалече се представяше тъй любопитна и
пленителна за една млада луда глава. Два-три дена той яде на вяра у Странджата,
както и Хаджият, както и Попчето, но Странджата изведнъж го свали болестта на
легло и Бръчков, и Хаджият, и Попчето останаха гладни. Огнището загасна, дето
весело къркаше бобът; съдовете, шулците, чашите, немити и без ред, лежаха
повалени по лавицата и дебел пласт прах ги покриваше вече. Разстройството и
запустението царуваха вече в кръчмата, тъй шумна и многолюдна преди няколко
време. Хаджият отиде да иска пари от някой си богаташ, както той казваше, и
вече се не върна. Види се, че не беше успял нищо. Попчето го чака, сиреч
гладува два дена в кръчмата, и се изгуби, за да търси щастие. Остана само
Бръчков. Той се реши да гледа Странджата. Не можеше да остави таз юнашка душа -
не без средства - той нямаше средства, - а без нравствено подкрепление.
Странджата, който само кашляше упорито и пъшкаше, не искаше, нито можеше да
кусне нещо. Това отсъствие на охота у болния беше почти една радост за Бръчков,
който, като пренасяше стоически гладът, не би могъл да гледа без мъка
гладуването на умиращия. И действително, лицето на Странджата от ден на ден се
измахваше и добиваше смъртна бледност; очите му, избистрени и необикновено
лъскави, хлътнаха ужасно, а вехтите рани по бузата му посиняха, а после
потъмняха. Странджата, който беше във всичкото си съзнание, виждаше тая
преданост на Бръчкова и няколко скудни сълзи течаха из очите му. Той често
приказваше на Бръчкова. А приказваше само за битките в Стара планина. Спомените
за тия юнашки дни правеха го да му поолекне. Той познаваше, че няма да го бъде,
но търпеше гордо и чакаше смъртта като своя гостенка. Беше неутешен само, че я
чака тука, а не в борбата. Понякога му минуваше през ума за роднините. Той
споменуваше нещо за тях и пак подкачаше за хъшуванията си. Бръчков го слушаше с
благоговение. Той приимаше като свят завет всяка дума, изскокнала из бледните
уста на стария герой, който захвана вече по-рядко да хорати, а повече да
страда, защото болестта му напредваше безжалостно. Бръчков висеше над главата
му.
-
Юначе - каза му еднаж Странджата, - благодаря ти... благодаря... че не ме
остави. Ще умра при българин и ще има кой да ми затвори очите... А това е добро
на чужда земя. О, отечество!...
-
Не се вълнувай! - прошушна тихо Бръчков. - Бъде спокоен, моля те!
-
Благодаря ти, благодаря ти, братко мой! Ази скоро ще си ида: няма да ме има
вече.
-
Не, твоето име ще остане славно. Ти си един герой.
-
Ах, Бръчков!
-
Ти си честит поне, че ако умреш, умираш с тия славни резки по челото и с тия
хубави възпоминания в сърцето... България няма да забрави своите храбри синове.
Странджата
се просълзи. Простря костеливите си ръце и стисна силно Бръчковата ръка. Сладко
му беше да чува тия утешителни думи, когато надеждата го оставяше.
-
Виж, Бръчков! - поде той пак, като хвърли разсеян поглед. - Как да ти се
отплатя? Аз нямам нищо. Нищо, нищо нямам... освен едни паници - те не струват
нищо. Нямам нищо какво да ти оставя за спомен.
-
Твоя пример.
-
Да, имам една връзка там, в дъното на ковчега. Една връзка от дълго време
турена. Там съм скрил две много скъпи неща. Нека бъдат и за тебе скъпи,
Бръчков! А де са моите другари? Де Македонски? Де Хаджият?... Юначе, иди извади
ги, да ги видя пак, преди да умра... Ах, сладка е смъртта за отечеството!...
Бръчков
стана полека; отвори ковчега и взе да вади едно по едно нещата, които
съдържаше. Най-после извади из дъното една връзка, в която бяха увити някои
меки неща. Той предпазливо развърза кърпата и измъкна една хартия и една дрипа.
Хартията беше мемоарът, издаден на 1867 година от Революционния комитет.
Дрипата беше къс от вето знаме; на него бяха останали само думите "...или
смърт!".
Величествени
документи.
Бръчков
цял потрепера.
Странджата
се повдигна, посегна и каза:
-
Дай, Бръчков!
И
като ги пое, той ги цeлуна. После каза със слаб и пресекнат глас:
-
Вземи това от мене! Помни Странджата! Умри за България!...
След
два дена умря.
Бръчков
му затвори очите. Продаде му съдовете и стъклата, та плати за погребението му.
Само един Бръчков го изпроводи до гроба.
Тъй свършваха тогава предтечите на зорницата на българското освобождение.