Хаджи Смион се
сгуши навътре, а Иванчо остана до входа на дупката, за да се суши на косвените
лучи на слънцето, което вече завиваше. Хаджи Смион от дъното на дупката
наставляваше Иванча накъде да гледа и го питаше час по час: не види ли някого,
я онбашият, я...
Иванчо все
отговаряше, че няма никой. Той беше мрачен.
- Иванчо кажи ми
правото: ти ли сочини прокламацията?
- Не се бой бе,
брате!
- Да не пострадаме
нещо?
- Нищо.
- Ами защо бягахме
тука? - питаше Хаджи Смион.
Иванчо хвърли на
приятеля си меланхоличен поглед.
- Ние сме народни
мученици - каза той ниско.
Хаджи Смион хвърли
учуден поглед на Иванчо.
- Ами тука ли ще
спим?
- Аз викам тука да
спим - отговори Иванчо.
- Ами зверове да
няма?
- Няма зверове -
отговори Иванчо.
После помълчаха
малко време.
- Да, да, няма
зверове, може да идат мечки, ама само ноще... Аз да бях сочинител като тебе -
бъбреше Хаджи Смион несъзнателно, като изглеждаше свода на дупката - щях да си
опиша историята... Ние сме сега като Геновева и детето и в пещерата, знайш?...
Иванчо не
отговори. Той се услушваше внимателно.
- Какво се
услушваш?
Иванчо му направи
знак с ръка, за да слуша.
И двамината
затаиха дихането си.
Чуваше се шум от
пясъка, който се ронеше. Гаче нещо се катереше с мъка по урвата и идеше
очевидно към дупката. От миг на миг роненето на пясъка се чуваше все по-близо.
Кой беше? Двамата бежанци не смееха да погледнат; гърдите им страшно тупкаха и
очите им бяха приковани към входа. Едно диво, нечовешко измучаване направи да
настръхнат космите им; пясъкът и глината се ронеха надолу със силна шумотевица
от чаткането на дребните камъчета. Навярно пак невидимите стъпки бяха причина
на всичко това. Чу се изново един звук непонятен, едно грозно и глухо мукане
като на затворено говедо или звяр в гората и пак събаряне на сухата пръст, и
пак чаткане на камъчетата, които се търкаляха възло надолу из урвата.
- Идат! - пошушна
Хаджи Смион.
Мученето се обърна
на подземно пъхтене и след малко на страшно хъркане.
- Звяр! -извика
Хаджи Смион и се потули зад гърба на Иванча.
Внезапно Иванчо го
огря луча от вдъхновение. Той реши да подплаши животното: разширочи си устата,
изпули си страшно очите, сбърчи си мъченически челото, изкриви безобразно
долнята челюст и нададе един ужасен нечовешки вик, в който се смешаше ревът на
мечката, музиката на магарето и виенето на вълка.
Дупката заехтя, а
след нея всичките пущинаци.
Хаджи Смион беше
поразен. Напразно той махаше отчаяно на Иванчо, щипеше го по лакътя, мущкаше го
в гърба да млъкне, за да не чуе онбашият. Иванчо все ревеше, очите му се бяха
изпулили до страхотия и образът му не приличаше вече на человешки...
Балканските долове ехтяха.
Хаджи Смион беше
унищожен.
Из един път нещо
като глава се подаде на входа и погледна. Тая глава беше човешка, но
невъобразимо ужасна. Продъненото й и зверовито лице, дето светяха две очи
безумни, които се въртяха и пулеха свирепо, се свършваше с една остра изместена
челюст, която млящеше и пущаше лиги като на преживните животни; коса
нестригана, сплъстена разрошавена, на дълги, засукани сиви висулки падаше на
врата му и на лицето му. Тая глава приличаше на чумата, както е изобразена във
въображението на децата.
Странно нещо: тоя
зверски поглед се изхили на Иванча.
- Лудият! - из
вика той.
- Мунчо! - извика
Хаджи Смион.
Лудият все се
хилеше на входа и гледаше към гостите си.
Защото те не
знаеха, че тая запустяла дупка от няколко време насам служеше за отдихателна
стая на идиота, който всеки ден след пладне излизаше из манастира и идеше тук
да спи на хлад.
- Хай, дявол да те
вземе, Мунчо, какво направи? - каза усмихнато-кисело Хаджи Смион защото му се
беше случило, без да ще, едно пропроизшествие, което никак не искаше да обади
на Иванча Йотата.
Малък ли бъбрица
беше този Йота!
- Жа ма бий! -
изрева Мунчо, като се тътрузеше насам.
Иванчо изгледа
настръхнал Мунча.
- Невинен человек
е, бе, боиш ли се?
- Ами ако ни
обади? - попита той.
- Добре кайш, може
да е шпионин - продума замислено Хаджи Смион.
Но Мунчо не
обръщаше внимание на всичко това. Той се вмъкна цял в своя палат, така
безцеремонно захванат от чужденци, приятели впрочем. Тая фамилиарност на Мунчо
спечели му изново доверието на двамата бежанци.
- Няма да ни
издаде, невинен человек е - издума Хаджи Смион, като гледаше любопитно на
Мунча, който, опулен, кълчеше пръстите си и въртеше глава.
- Дявол да те
вземе, Мунчо, какво направи? - каза си Хаджи Смион на ума, като се усмихваше
кисело.
И Иванчо Йотата се
успокои. Той даже захвана да гледа с любознателност на звяра, който го накара
да издаде оня страшен кралимарковски глас, притежанието на който Иванчо никак
не подозираше досега и сам се чудеше.
Мунчо, и той ги
гледаше дружелюбно. Млащеше, въртеше очи и глава и се хилеше на гостите си. Той
се радваше, дето са му направили тая чест.
Изведнъж Иванчо се
сети и предложи да пратят Мунча с писмо до дяда игумена да го молят да им прати
шапки, калеври и хляб и да извести у тях тайно. Хаджи Смион одобри.
- Жа ма бий! -
изрева Мунчо, като чу името на дяда Амвросия.
- Няма да те бий,
Мунчо - каза Хаджи Смион и подаде къс хартия и моливче на Иванча.
- Напиши ти, аз
съм цял кален, плюй, магарешки живот! - каза Иванчо с жалко изражение на лицето
- Не, не, ти
напиши с попски слова, дядо Амвросия е руснак и по руски само чете. Аз колко
руски съм слушал в Молдовата, че хортуват, но писмено не знам по руски - каза
Хаджи Смион.
Иванчо клюмна
утвърдително, почти горделиво, и написа руско писмо, което прочете с глас и
поиска с поглед одобрението на приятеля си.
- Сущото - каза
Хаджи Смион. Но той забележи, че ако се хване това писмо, и на руски още,
спукана е работата и се подписа под Иванчовия подпис (цялото име на Хаджи Смион
беше Хаджи Смион Хаджи Кунин Кондрачиоглу, но той имаше обичай да го съкращава:
X. Смион К.).
Ето съдържанието и
формата на писмото:
Пречестнiй отче
Амвросie, благословi!
По прiчiна на
агарянскаго гоненiяi прочiя окрiхом ся во дупката на белiй яр находяща ся (iже
известно на светiня вi) i молим вi всяческii сердцеоткровено да постарайте ся
за избавленiя нашего i да нi препосiлаеш по Богопрiятном человеком Мунчом (iже
приходящii здес) да ни донесе довечером по мраком едiн чiфт обущей, сиреч
iменiй, i хлебом, i два феса (аще не iмеете препосiлайте две шeпки сiр. от
кожа) i да iзвестувате в домi нашя как че сме жiво i здраво i да се не
страхуват, защото невiнност наша ест I прочiя.
i да знайте яко
опасностi велiкiй претерпехом от кораблекрунiетем i змея проклятаго i прочiя
напастi, но с вашiм молитвам победа дарова ся нам.
Благословете:
Вашi покорнiя чада
Iоанн Iотов
X. Смiон К.
(тайно ест)
Тогава се обърнаха
към Мунча, за да го натоварят с важното послание.
- Жа ма бий! -
измуча пак той, като се пулеше и въртеше глава на писмото.
Най-после
придумаха Мунча да занесе писмото, като го увериха, че вътре пише дядо игумен
да не бие Мунча.
Идиотьт излезе
навън из палата си.
Двамата приятели останаха сами в ожидание.