Автор: Иван Вазов
На заранта
Джаковото кафене беше препълнено с обикновените си посетители, които шумно се
разговаряха върху вчерашните извънредни събития, които развълнуваха целия град.
Иванчо Йотата, успокоен вече, като сърбаше победоносно кафето си, разказваше им
бягството си с Хаджи Смиона, но замълчаваше някои подробности, като
корабокрушението и уплашването от Мунча. Хаджи Смион отсреща клюмаше и
потвърдяваше думите на Иванча. Само по въпроса за змията дойдоха в малко
разногласие: Иванчо уверяваше, че тя била дълга лакат и 2 и половина рупа.
Хаджи Смион пак поддържаше, че тя била колкото маркуча на дядовото Нисторово
наргеле. Но те се сбутаха сериозно, когато дойде въпросът: кому принадлежи
славата за победата, която Хаджи Смион приписваше на себе си.
- Да я цапнеш с камък
и баба знай! Ами да я хванеш с ръка като мене, де смейш? - каза той на Иванча.
А като се извърна към Ивана Капзамалина, пошепна му тихо: - Йотата скри, дето
се окъпа в реката като мишка. Ама аз ще ти разкажа после... той бил много
страшлив.
После, като се
наведе и поброи броеницата си, каза на себе си, като че му дойде нещо на ума:
- Хай, дявол да те
вземе, Мунчо!
- Ами ти що бяга?
- Попита го Иван Капзамалинът сопнато.
Хаджи Смион се
посмути, но отговори:
- Аз, да не беше
фесът, кой щеше да ти бяга? Па аз не бягах, аз, само тъй е, отидох в планината,
аз съм американец, ти знаеш. Ама Йотата много страшлив, да те пази Господ...
И той хвърли пак
съжалителен поглед към Иванча.
В това време между
кафеджият и неколцина други ставаше дума за сатирите; те се чудеха кой ще е бил
съченителят им, когото дядо Нистор изруга безжалостно.
- Свинщина! -
избъбра строго поп Ставри.
- Магария
българска! - избърбука главата на Хаджи Христя Молдавът, която кафеджият
сапунисваше.
Но Иванчо Иотата
не чу тия обидни думи за произведението си, както не забележи и предателските
нашепвания на Хаджи Смиона: той се беше дълбоко замислил върху вчерашните
приключения, които тъкмеше да опише подробно в отделна история, на която
търсеше вече названието.
Чорбаджи Николаки,
мълчалив дотогава, смучеше чибука си в отсрещния кът и поглеждаше сериозно
присъствуващите. Изведнъж той изтърси лулата си и се обърна към Мича Бейзадето:
- Аз теб нали ти
казвах вчера, Мичо, ако чакаме от такива Варлаамовци, тежко ни и горко! Ще
станем за поругателство.
- Епитропи, срам
за българския народ! - каза Йотата.
Мичо Бейзадето, от
вчера още сърдит на чорбаджи Николакя, кипна. Варлаамовото име подпали борбата
за възточния въпрос.
Чорбаджи Николаки
възхваляваше турската сила и не отстъпваше. Бай Мичо му възразяваше силно,
Мирончовият глас гърмеше далеко навън. Не по-малко дързост показваше и Хаджи
Смион, който беше виждал русите на 48 лето в Букурещ. Даже и кафеджият остави
сапунисаната глава на Хаджи Христа и изруга турското царство. Но и Николаки чорбаджи
имаше здрави съюзници, от които най-яростен беше Иван Стамболлият, който беше
посетил в Цариград Топхането. А също и ХаджиАтанасия, който от любов към
гръцката псалтикия, не можеше да търпи възточния въпрос на Миронча. Но той се
стресна тозчас да не би тоя разговор да докара някакво "разтреперване на
въздуха" и хвана благоразумно да въдворява мир. Но напразно. Бай Мичо
Бейзадето беше извън себе си и всред общия вик и глъчка разпалено разгромяваше
Туркия и чорбаджи Николакя и в увлечението си не съгледа, че вратата си отвори
и онбашият влезна вътре и седна. Всичките мигом се спотаиха, като сториха
темена на турчина. Изведнъж бай Мичо стана прав и запъхтян пред онбашия, когото
гледаше кръвожадно.
- Та ще ти кажа,
Мичо - извика високо Хаджи Атанасий всред гробната тишина, - че тъкмо три
недели остават до малкия пост, хващам се с тебе на каквото искаш, не се
препирай напразно.
- Да, да - потвърди досетливият Хаджи Смион, като си изу лявата калевра и погледна ласкаво онбашия.