Иван Белин обичаше да се
вглежда внимателно във всяко нещо, да вникне в него, да го проумее. Инак нямаше
да има славата, към която и той сам не беше равнодушен, че е човек, който вижда
знаци, открива поличби и казва пророчества, които се сбъдват. Ето го, подпрян
на кривака си, той пак гледа нещо, пак стои като закован. Преди малко бялата
вълчица, която беше виждал и друг път, връхлетя пак върху стадото му. Не
направи пакост, защото кучетата я усетиха и прогониха, но Иван Белин още стои и
гледа подире й. Тя е вече далеч. Посред полето се виждат кучетата, които се
връщат, тук-таме между бурените се зачерняват гърбовете им или стърчат стегнато
завитите им опашки, с дълга разчесана на две страни козина, като щтраусови
пера. А отвъд тях, близо вече да превали и последния хълм, е бялата вълчица.
Макар и вън от всяка опасност, тя все още продължава да се мята в уморен и
неравен галоп. От време на време се спира, обръща се и гледа назад. После пак
бяга. Най-после, след едно последно спиране, което трае повече време, тя отново
поема своя бяг, но вече по-спокойно и равномерно. Едновременно с това тя изменя
посоката си и се насочва на запад към нивите. Иван Белин усилва вниманието си.
Той следи вълчицата, не примигва дори, пресмята нещо. В очите му, в които сякаш
има сълзи, светва огън, под белите му мустаци заиграва усмивка. "Виж ти! -
казва си той и поклаща глава. - Виж каква била работата! Не в гората, а тук, в
нивята се крила..."
Иван Белин не се съмнява в
откритието си. Той се обръща и поглежда на запад: на тая страна полето
постепенно се снишава и бяга далеч, далеч, додето очи виждат. И там, в самото
дъно на хоризонта, се вижда пространна, черна като въглен и вгъната навътре
дъга. Това е гората. Отгоре я забулва синя мъгла и слънцето, което наближава да
заседне, прави тая мъгла прозрачна и розова, а по черните зъбери, които
върховете на дърветата чертаят върху златото на небето, грее разгорена жар.
Голяма и страховита е тая гора, но е много далеч. Мъчно е да се повярва, че
вълчицата отива и се връща оттам. По за вярване е, че тя се крие тъдява някъде
из нивите. Те са изкласили, високи колкото човешки бой, и в тях може да се
скрие не един вълк, а хиляди.
Както винаги, Иван Белин се гордее
със своя проницателен ум. Той тръгва да догони стадото си, усмихва се, крачи
живо из високата трева и белият му кривак в още по-широки крачки се премята
пред него. Като стига до овците си, той ги позавръща отсам-оттатък, подпира се
след това на кривака си и отново се заглежда във вълчицата.
Под меката светлина на залязващото
слънце всичко се вижда ясно на тази страна. Блестят зелените поляни, из
доловете се подават черни сенки, белеят се пътищата, а на запад зеленото море
на нивите, заляно със слънце, прелива талазите си и блещи. Отсам е вълчицата -
бяло петно сред околната зеленина. Тя бяга все тъй в тръс, спокойно,
равномерно, без да се спира, без да души или да се оглежда. Стар и опитен овчар
е Иван Белин. Той знае, че тъй може да бяга само едно куче или един вълк,
когато добре знае къде отива. И още веднъж той се уверява, че тая сигурна
посока, която вълчицата държи, не е случайна, а правият и най-късият път към
нейното леговище.
Иван Белин не се съмнява също, че
вълчицата има и малки.
На няколко пъти той можа да я види
съвсем отблизо. Беше я виждал, когато тя, неусетена от кучетата, незабелязана и
от него самия, току се появеше всичко на всичко на някакви петдесет-шейсет
крачки, сякаш изскочила изпод земята. Овцете се урваха на една страна и се
събираха накуп, като че грабнати от вихър, кучетата, останали назад, се носеха
вече към нея с бързината на куршуми. А в разчистеното пред нея пространство тя
стоеше тъй, както се беше спряла, още с подигнат преден крак, неподвижна и
колеблива, сякаш и беше мъка да се повърне назад. Забравяше да бяга, забравяше
да мисли за спасението си. Стиснатите й челюсти се разтварят, червеният й език
провисва и се люлее в ускореното дишане, очите и примигват и се полузатварят. И
това, което Иван Белин никога не можеше да забрави, беше тоя поглед и тия очи,
на които липсваха само думи. В тях нямаше страх, нямаше грижа за себе си, нито
за нищо, което беше наоколо. В тях гореше само огънят на друга болка, дълбока и
скръбна. Някой сякаш с ръка стисна сърцето на Иван Белин и той разбра всичко:
тия очи и тая мъка в тях му бяха познати. Това бяха очите на всяка майка, все
едно дали тя е човек, или звяр...
Ето откъде тя вземаше кураж да
напада посред бял ден. Ето откъде вземаше сила да се брани, защото, макар
мършава и слаба, тъй ядовито потракваше със зъби, че големите и зли кучета
отскачаха настрана, като ужилени.
Иван Белин прекъсна мислите си,
защото в същото време наблюдаваше вълчицата и видя, че тя върши нещо, което още
не можеше да разбере какво е. Вълчицата беше се спряла, пристъпваше бавно, като
че дебне, и отведнъж се хвърляше, както правят котките, когато искат да уловят
мишка. Тялото й се изпъваше като дъга и голямата й опашка се превърташе във
въздуха. Тия скокове тя повтори няколко пъти. Иван Белин се усмихна: вълчицата
мишкуваше - най-недостойния лов на един вълк. Но нямаше какво да се прави. Като
не можа да грабне някое агне, трябваше да тури нещо в стомаха си и да залъже глада
си, защото леговището й беше близо. Там, уморена и отмаляла, тя щеше да легне
сред шумата и оглозганите кости, а рунтавите вълчета, невинни и жестоки в
незнанието си, като всички деца, стръвно и лакомо щяха да задърпат мършавите й
гърди. За себе си тя пак щеше да забрави и, с наострени уши и внимателни очи,
запалени от огъня на същата болка, която Иван Белин беше видял, тя щеше да се
ослушва и да бди, за да не дойде някоя опасност не за нея, а за тях...
Иван Белин въздъхна и тръгна да
догони стадото си. В такива минути той ставаше милозлив и сърцето му се
откриваше за всяка чужда болка. Вълчицата беше се изгубила вече в нивите, но
той все още продължаваше да се обръща и да гледа на тая страна. Мислите му бяха
несвързани и разкъсани и той мислеше ту за вълчицата, ту за свои работи. Но
всичко това беше откъслечно и замъглено и ясна беше само мъката, която пълнеше
сърцето му. Мръкна се сякаш изведнъж и на небето над побледнелия запад, като
едър скъпоценен камък, огря вечерницата. Полъхна хладен вятър, изпълнен с дъх
на билки, засвириха щурци, а в тъмнината широко и сладостно се разля песента на
звънците. Нещо вечно, неизменно и мъдро наредено чувствува Иван Белин във
всичко и сърцето му се пълни с умиление. Той подига очите си към звездите, но
сега не търси в тях знаци и поличби, а му се струва, че вижда очите на бога.
Мисълта му се връща пак към вълчицата. "И тя е живина, и тя е създадена от
бога - мисли си той, искрено благ и добър. - И майка е, и деца храни..."
Минаха се няколко седмици, Иван Белин не видя повече бялата вълчица и почти
забрави за нея. Пък и, като всеки човек, лесно менеше настроението си. Сега
беше загрижен и за друго: гледаше, че се зареждат все сухи и топли сутрини, без
роса, без влага, слънцето изгрява по-червено отвсякога, а небето е сиво и
мътно. По тия знаци Иван Белин предричаше суша. И наистина, сушата настъпваше
вече и от ден на ден ставаше по-голяма. Но Иван Белин знаеше вървежа на
световните работи и не се отчайваше.
"Не бойте се, момчета -
говореше той. - Господ си знае работата. Нека е горещо сега, хляб се пече. А ще
мине жътва, ще дигнат снопите, ще се открият стърнища до колене. Тогаз тия
мърши не само ще има какво да пасат, ами ще земат и да падат от
преяждане."
Иван Белин говореше това на малките овчарчета, които всеки ден се събираха
около му. Ученици до вчера, те бяха направили изпита и сега, с по една торба
през рамо и с по една свирка на пояса, гонеха по някоя и друга овца. За тях
Иван Белин беше голям авторитет, мъдър човек, който притежаваше всичко, което трябваше
да има един истински овчар. Пък и самият му вид привличаше и предразполагаше.
Той беше висок, кокалест човек и докато косата и мустаците му бяха бели, като
сняг, веждите му си оставаха съвсем черни. От това лицето му изглеждаше
разделено на две различни половини: начумерено и малко строго до очите, до
носа, засмяно и весело по-надолу. А и приказваше развлечено, бавно, но с един
гръден, приятен и сочен бас. Знаеше какви не приказки и истории и с една малка
хитрост, която увлечените му слушатели съвсем не забелязваха, постигаше това,
което друг ни с добро, ни с лошо не би могъл да постигне. Когато овчарчетата го
заобиколяха, той ставаше отпуснат, ленив и не му се ставаше за каквото и да е.
Прекъсваше тогава приказката на най-интересното място и казваше:
"Миланчо, я иди, чоджум, и
завърни ония мърши. Право към нивите отиват!"
Или:
"Стоянчо, грабни бъкеля от
магарето и отърчи да донесеш малко прясна вода от кайнака. Хайде! Ние ще те
почакаме и тогаз ще ви кажа какво казал овчаря на царицата..."
И децата го слушаха. Но понякога
Иван Белин ставаше по-лукав. Имаше едно място около Големия кладенец, където
винаги, дори и в най-голямата суша, имаше добра трева. Това място Иван Белин
искаше да запази за себе си и за да отстрани оттам малолетните и да ги наплаши,
разказваше им, особено на мръкване, че там, от Големия извор, нощно време по
месечина излизал от водата един бял бивол, с такива големи рога, с такива
страшни очи...
Но Иван Белин имаше и друга
чудновата черта в нрава си. Той не пиеше често, не беше пияница. Но като се
минеше месец-два да не стъпи в село, изведнъж някой ден, без да има някакъв
повод, без да се е канил или мислил за това, като че ли теглен от някаква сила
свръх волята му, напущаше стадото, оставяше да се грижи за него жена му или
някой друг, а сам отиваше на кръчмата. Дохаждаше уж да си купи тютюн, фитил за
огнивото, друга някоя дребна работа, поръчваше си само една чашка ракия и все
бързаше да си ходи. А скоро започваше с оката и се напиваше, както трябва.
Тогава буташе назад големия си калпак, челото му, наполовина бяло и наполовина
черно, се откриваше, очите му си оставаха затъмнени от черните вежди, но
усмивката не изчезваше изпод големите му мустаци. И в пиянството си Иван Белин
беше също тъй безвреден и добродушно весел, както кога разказваше приказки на
овчарчетата. Правеше смехории,
играеше, свиреше с уста, като надуваше бузите си и въртеше очи. И често Иван
Белин свършваше веселбите си така, че когато късно през нощта тръгваше да си ходи,
краката му вече не го слушаха, и тъй като нагоре към къщата му започва
стръмнина, почваше да си служи с ръце и вървеше на четири крака.
Два месеца след като беше виждал
бялата вълчица, Иван Белин усети един ден, че го зове тайнственият глас, остави
ямурлука си, чантата и кривака и се озова в кръчмата. Веселбата потръгна
веднага, защото в кръчмата се случи и Петър Чубрата. Той беше връстник и
приятел на Иван Белин, но не вярваше ни на пророчествата му, нито на историите,
които разказваше, и обичаше да му противоречи и да го дразни - не за друго, а
да си прави смях и да има кой да черпи. И когато Иван Белин, мълчал с месеци в
полето, започна сега да разказва всичко, което беше се натрупало в душата му,
Чубрата кое вярваше, кое не. Вярваше, когато чашите бяха пълни, отричаше
всичко, когато бяха празни. А като пиинаха малко повечко, пламна между тях
такава препирня, че ако ги видеше някой, който не ги познава, щеше да помисли,
че тия хора ей сега ще скочат и ще се избият.
Но и Иван Белин не се оставяше. Като
видя, че пророчествата и поличбите за суша и нови войни не помагат, търсеше
нещо друго, с което да учуди и да покори тоя опърничав човек. И ето по едно
време той стана, заклати се на дългите си крака, подигна черните си вежди и
извика на Чубрата:
- Слушай! Знаеш ли какво зная аз?
- Нищо не знаеш - пресече го
Чубрата.
- Знам...
- Вълци знаеш!
- Ха-ха-ха... - засмя се Иван Белин
и разтърси грамадното си тяло. - Вълци... ха-ха-ха... Зе думата от устата ми.
Та вълци знам и аз я! Знам де се крие бялата вълчица, видях и вълчетата й. Две
са, ей такива е...
Чубрата го гледаше подигравателно.
- Ще ги уловя! - викна Иван Белин,
разсърден от тоя поглед.
- Ще ги уловиш, ама да има кой да ги
държи.
- Ще ги уловя!
-Де, де! Остави ги да поживеят
гадинките...
Радослав кръчмарят донесе нова
оканица и Чубрата поотстъпи. Но както лудите постоянно повтарят някоя фраза,
която случайно е останала в ума им, тъй също и Иван Белин не можеше вече да
приказва за друго, освен за вълчицата. Припирнята отново пламна.
- Мога! - викаше Иван Белин.
-Де, де! - дразнеше го Чубрата.
Тогава Иван Белин стана, нахлу
големия си калпак чак до веждите, както правеше винаги, когато се залавя за
работа, и с бързи крачки тръгна към вратата. Там той се пообърна и каза на
Чубрата, като прекарваше с ръка по дългите си мустаци:
- Ей тия ще ги обръсна, ако не ги
донеса тия вълчета! Почакай, почакай ме малко, и ще видиш...
Иван Белин се запъти право към къщи.
Като стигна там, без да проговори дума, затарашува из долапи и сандъци и
затърси нещо. В това време баба
Бяла му натякваше, че е оставил момчето самичко с овцете, но Иван Белин
мълчеше, не казваше дори и какво търси, а само се подсмиваше под мустак.
Най-после намери един чувал, попрегледа го дали е здрав и го тури настрана.
След туй взе старата си кримкова пушка, прегледа и нея, като издигна и пусна
спусъка, и я тури при чувала. Но когато измъкна едно дълго въже и започна да го
опасва въз пояса си, очите на баба Бяла станаха големи и кръгли от смайване. Тя
го гледаше и не знаеше какво да каже.
- Дай ми сапун сега - каза Иван
Белин, все така тайнствен. - Отивам да се беся...
- Боже, господи! - извика жената и
се закръсти. - Ти хем си полудял, съвсем си полудял!
И, както правеше винаги, когато й
докривееше много, тя се разшета бързо, завика и се заокайва.
Иван Белин клатеше глава и се
усмихваше. После взе чувала и пушката, попипа големия си овчарски нож, за да се
увери дали е в силяха му, и излезе.
Късно подир обяд Чубрата, след като
си беше подремнал малко, излезе на улицата. Макар и да не вярваше на
пророчествата на Иван Белин, той пак издигна очи, разгледа навсякъде небето и
се увери, че наистина всичко сочи на суша. Сенките бяха стигнали вече досред
пътя, а още беше горещо, пепелта пареше. Чубрата се усмихваше, защото беше си
спомнил за Иван Белин. Но той вярваше, че тоя път баба Бяла беше успяла да
вразуми стареца и да го прати при овцете.
Изведнъж се зачу глъчка и Чубрата
погледна на тая страна. На завоя на пътя, откъм горната махала, се показа
голяма тълпа хора. Какво беше се случило? Деца и жени тичаха през дворищата и
отиваха да гледат. Писък, викове. Но нещо лошо като че не беше. Навалицата
наближаваше. Висок един човек стърчеше над главите на всички и носеше нещо на
гърба си, преметнато напреки, както овчарите носят овца или агне. Нещо бяло и
голямо, което все пак не приличаше да е нито овца, нито агне. "Марьо!
Марьо ма! - чу се писклив глас на момиче. - Ела да видиш, вълк, вълк!" И
наистина, Иван Белин - Чубрата го позна, - зачервен и заморен, идеше и носеше
на раменете си вълк.
"Де, де! " - прошепна
Чубрата по обичая си и сякаш не вярваше на очите си.
Множеството го обгърна и понесе.
"И вълчета има! - викаха децата. - В чувала са!" Пред кръчмата на
Радослава Иван Белин спря и хвърли товара си. На земята се простря страшният и
грамаден звяр. Това беше същата бяла вълчица, за която всички бяха чували. В
устата и е пъхната тояга и тъй е омотана и увързана с въже, че не може нито да
хапе, нито да си отвори или затвори повече устата. На единия и хълбок се
червенее голяма рана. Вълчицата е още жива, но изглежда, че е на умиране. Очите
и ту се отварят, ту се затварят. В чувала, хвърлен до нея, помръдват две живи
топки.
Иван Белин, по-потъмнял от всеки
друг път около очите и под черните си вежди, по-весел и по-засмян в другата
половина на лицето си, късо и отсечено разказва как уловил вълчетата и как след
това застрелял и самата вълчица. Всички го слушат, поглъщат думите му и гледат
ту него, ту проснатия страшен звяр.
- Бре, Иване, какво направи бре! -
вика Чубрата, като се промъква през навалицата.
Иван Белин повдига големия си калпак,
погледът на очите му сякаш липсва под тъмните вежди, но гънките около белите му
мустаци се смеят.
- Виж! - кратко и гордо казва той и
сочи вълчицата.
-Де, де - мърмори объркан Чубрата, -
де, де!
Иван Белин развързва чувала и показва
вълчетата. Те са също като малки кученца, само че с щръкнали уши, сиви, рунтави
и със сини като мъниста очи. В тая минута вълчицата - това жените отпосле си
разправяха помежду си - бавно отваря очите си и пак ги затваря.
Иван Белин завързва чувала.
Любопитството на всички е задоволено. И докато мъжете, събрани на купчини, все
още гълчат нещо, жените хващат вече децата си за ръце да си ходят, но не могат
да откъснат очите си от вълчицата и мълчат.
- Горката! - прошепва някоя.
- И деца има... Божичко...
И към Иван Белин всички тия майки
отправят сега погледи, в които свети омраза и гняв.
Издрънква кола и спира наблизо,
конете се дърпат и пръхтят. Това е Чубрата.
- Хайде, Иване! - вика той. - Дай
сам вълците. Хайде, ще вървим от къща в къща. Всеки трябва да даде по нещо.
Такъв е обичая. Всеки трябва да даде, защото всички имаме добитък...
Преди няколко дни беше ходила из
село пеперуда за дъжд, но такъв шум и такава глъчка не беше имало, както сега подир
вълка. Колата криволеше из
улиците, спираше се пред вратните, трупаха се жени и деца. Кучетата, усетили
миризмата на вълка, започнаха да вият. А Чубрата повдигаше безстрашно
вълчицата, за да я показва, големият й труп провисваше и сред бялата й козина,
като ален цвят, лъсваше на слънцето кървавата и рана.
Чубрата показваше след това и
вълчетата. И започна да се повтаря едно и също: жените даваха каквото могат, но
мълчаха и гледаха студено и неприязнено.
"Горката... горката..." -
чуваше след себе си Иван Белин.
Това почна да го смущава. За да си
даде кураж и да се залъже, той се мъчеше да се усмихва, но усмивката му беше
пресилена и гузна. Той се остави в ръцете на Чубрата като роб. Замисляше се
често и казваше като на себе си:
"Стана тя една, ама
нейсе..."
Чубрата му подаваше шишето с ракията
и го канеше:
- Пий! Имаш право да пиеш. Изтреби
вълците, изкорени ги. Пий!
И Иван Белин пиеше, макар и да не
усещаше вече вкуса на ракията. А после пак повтаряше като на себе си:
"Стана тя една, ама нейсе..."
Той не можа да се развесели и
вечерта, когато, след като занесе в къщи вълчетата и вълчицата, се върна в
кръчмата и продължиха да пият с Чубрата. Сякаш беше оглупял и подивял, не му се
говореше, изгубил беше и воля, и желание за всичко. Неведнъж Чубрата го
забелязваше, че отпуща глава и се замисля, и за да го пробуди, хващаше го за
рамото и го раздрусваше.
- Пий! - говореше Чубрата. - Какво
ще му мислиш. Няма вълци вече, изтреби ги!
И Иван Белин пиеше. Пи толкоз много,
че когато стана да си върви, пак трябваше да пълзи по крака и по ръце.
Когато се върна в къщи, той свари
баба Бяла, че седи сред стаята на колене, поклаща се назад-напред и пее. Пееше
или може би плачеше. Тя не се обърна и не го погледна. Но издигна гласа си и
запя по-високо. Иван Белин се довлече до одъра в другата стая, тръшна се на
него, къщата се закриви, залюля се и наедно с него потъна сякаш в някаква
пропаст.
По навик той се събуди рано. Излезе
навън - тънкият сърп на месеца беше се спрял току над чертата на черните баири.
Бледа светлина огряваше двора, но дърветата бяха черни и черни сенки
обкръжаваха стрехите и плетищата. Като че тръне бяха забити в клепачите на Иван
Белин, главата му тежеше, някаква яма сякаш стоеше зад него, и той не знаеше де
е бил досега и защо не е при овцете си. Но мисълта за овцете възкреси у него
вчерашния ден и той изтръпна. Той си спомни всичко, но едва сега разбра какво
правеше баба Бяла, когато се върна в къщи. Тя седеше на колене сред къщи и не
пееше, а плачеше. И нареждаше имената на двамата му сина, умрели някъде по
бойните полета. ..
Бързо той се повърна в къщи, намери
едно газениче, взе кибрит и тръгна към стаята до овчата сая, дето беше оставил
вълчицата. Той отвори вратата,
влезе в тъмното, запали газеничето и го издигна. На земята, просната и
вкоченена, лежеше вълчицата. А до нея, близо до увисналите и гърди, стояха
вълчетата. Едното спеше, другото беше право. И това, което беше будно, се обърна
и загледа Иван Белин със сините си като мъниста очи. Ръката на Иван Белин
затрепера и газеничето заподскача.
Иван Белин отново се загуби из
полето подир овцете си и още по-рядко се вестяваше в село. По-често го виждаха
овчарчетата. Както по-рано, той пак им разказваше приказките си. Но случваше
се, че на тях им омръзваха тия приказки, обземаше ги палава веселост и
започваха да закачат и да приплясват стареца.
- Дядо Иване - питаха го, -
пораснаха ли вълчетата? Истина ли е, че ще ги пуснеш, когато станат големи?
Други лежаха малко по-далеч и затова
бяха по-дръзки.
- Дядо Иване - викаше едно, - истина
ли е, че те бие баба Бяла?...
А друго:
- Дядо Иване, я ни покажи как се
върви на четире крака!...
Иван Белин гледа в земята, поклаща
глава и се усмихва. После протяга ръка по посока на Големия извор, разперва
пръстите си, придава уплаха на лицето си и започва да разказва за бивола, който
излиза оттам, с такива големи роги, с такива страшни очи...