На пътя между кръчмата и
Хорозовата мелница беше се спряла една каруца, готова за път. С тая каруца
двама стражари щяха да закарат Албена в града. Из улиците и през дворищата
тичаха жени да гледат и тъй като бяха наскачали, както работеха, бежешката се
попребраждаха, или пък свличаха ръкавите въз ръцете си. Към каруцата рукнаха и
всички ония, които бяха в мелницата, а пък никога там не беше се струпвало
толкова много свят, както сега срещу Великден. Горе на баира се виждаше къщата
на Албена, отдето щяха да я изведат. Страшното убийство, което беше станало в
нея, като че с нещо беше я белязало и отвън и, докато другите къщи бяха измазани
и светеха от чистота, с бели стени и сини первази, къщата на Албена беше
напусната, зацапана и разкъртена, като че ударена от гръм. Двамата стражари
бяха там, единият до вратата, другият до прозореца, а вътре беше Албена.
Много неща, много дребни случки,
които инак биха останали незабелязани или щяха да се забравят, сега се
припомваха и се разказваха не за първи и не за втори път. Всеки искаше да
покаже, че е предугадил и усетил нещо. Имаше селяни, които чакаха ред на
мелницата още отпреди три-четири дни и затова се смятаха близки свидетели на
случката. Някои от тях с най-големи подробности разказваха де и как бяха седели
един ден; как най-напред приказвали за щъркелите, че били дошли рано; как после
погледнали нивите и заприказвали коя друга година са били също тъй зелени, тъй
гъсти и братясали, та е ставало нужда да пущат добитъка, за да ги поутъпче. Чак
след това - разказваха те, - като гледали насреща как жените се трепят да мажат
и да чистят за Великден, видели и Албена да ходи из двора. И отдалеч, по
вървежа и по правата и снага, се познавало колко Албена е хубава. Но нито тоя
ден, нито на другия Албена беше слизала на чешмата при кръчмата, или пък на
мелницата, дето работеше мъж й Куцар.
Ако убитият не беше тоя Куцар,
надали някой щеше да го помене. Той беше неугледен, тромав и прост човек, който
само работеше и мълчеше. Неуморим като машина, цял посипан с паспал, той
мъкнеше тежките чували и, макар всеки ден и всеки час да беше там, срещаха го и
го отминаваха, като че не беше жив човек, а вещ. Отначало говореха за него, но
колкото да се почудят как е могло такова плашило, като него, да вземе такава
хубава жена, като Албена. "Хубавата ябълка свинята я изяда" -
казваха, но после престанаха да говорят и това и повече не се занимаваха с
него. Куцара бяха го забравили и в село. Сега някои си спомняха, че през
последните дни тоя мълчалив и търпелив човек неочаквано беше станал нещо
налютен и ядосан. За него един господар само имаше - Нягул, майстора на
камъните на мелницата. Него той слушаше, нему се подчиняваше като роб. Но ето
два-три дни преди да стане убийството, когато Нягул му говореше нещо отгоре,
Куцар се разтреперваше, мърмореше нещо и го гледаше изкриво, като бик.
Изглеждаше, че самият вид и самият глас на Нягула го ядосват.
В сряда през страстната седмица се
чу, че Куцар умрял, и докато се питаха как и от що, разнесе се слух, че бил
убит. Детето му, мъничко дете, едва на две години - и тъкмо в това виждаха
пръст божи, - беше казало, че през нощта майка му хвърлила престилката си връз
лицето на баща му, а един човек влязъл и зел да се бори с него. Той бил с
палто, а на палтото имал кожи. Това беше казало детето и повече не трябваше.
Албена се призна и изповяда истината. Но кой беше мъжът - това тя, въпреки
всички увещания и заплашвания, не обади.
Оттук нататък пръв свидетел по тая
работа беше дядо Власю. Човек без работа, веселяк и бъбрица, той всеки ден
обикаляше около кръчмата при мелницата, както псетата обикалят касапите. Запият
се някои, дядо Власю се попримъкне до тях, смее се с тях, пее с тях и - на
масата дойде чашка и за него. Тук, на кръчмата до мелницата, той завари един
човек с късо шаечно палто и с кожи на яката. Беше рус, хубавеляк, калпакът му
блъснат назад и перчанът му разбъркан. Познаваше се каква магия е паднала на
главата му: другите викат, пеят наоколо му, а той като че е глух - все Албена
гледа как ходи из двора и все за нея подпитва. Стоя два дни и се изгуби. А на
сутринта се чу, че Куцар е убит.
Добро момче беше, с него дядо Власю
беше ял и пил, но пък и истината не можеше да крие. По неговите думи разбраха
кой и отде е тоя човек с коженото палто и го затвориха. Сега следователят го
разпитваше в общината. Казвал, че нищо не знае. Може. Но скоро и той щеше да си
отземе и също като Албена щеше да си каже правата.
- Идат! - извика някой. - Карат я
Албена!
Навалицата около каруцата трепна;
отгоре,откъм баира, идеше Албена и след нея двамата стражари. Всички знаеха, че
като последна милост Албена беше поискала да и позволят да се облече, както си
иска. Затова беше се и забавила. Ето че идеше пременена, както рядко бяха я
виждали.
- И защо се е нагиздила - рече
някоя, - на сватба ли отива, или на бесило!
- И на въжето иска да е хубава.
- Пустата и хубост! Тя я изяде. . .
А дядо Власю, който също беше тук,
току размахваше тоягата пред себе си. Седи, седи и пак замахне.
- Е, дядо Власе - засмя се една
булка, - с дяволите ли се биеш? Какво току махаш?
- Махам аз. Гледам дали ще стигна да
я цапардосам, като мине. Да я храсна аз по главата, че да види. Тук и е съда
нея, тази гивиндия. . .
А Албена беше вече близо. Тя вървеше
напред, а след нея двамата стражари. Нямаше човек, който да не познаваше
Албена, но като я видяха, пак отблизо, всички затаиха дъх. Албена си беше
същата Албена, само че не се смееше, очите и не играеха, както по-рано, а
наведени под тънките вежди гледаха надолу. Носеше син сукман и къса скуртейка с
лисици. Ръцете си държеше смирено отпред, като че отиваше на черква. Но когато
тя се намери между двете стени от хора и дигна очи, тоя поглед, който познаваше
всеки мъж и който сега беше още по-хубав, защото беше натегнал от мъка, и тия
тънки вежди, и това бяло лице - от нея сякаш полъхна магия, която укротяваше и
обвързваше. Грешна беше тая жена, но беше хубава. Жените, които се канеха да я
хулят, тъй си и мълчаха, а патерицата на дяда Влася не се и помръдна.
И в тая тишина, в тия няколко мига
стана чудо, обърнаха се и най-коравите сърца, жалост и доброта светна в очите
на мъже и на жени.
- Мари, Албено, мари, дъще -
проплака женски глас, - какво направи, Албено!
- Ах, Албено, Албено!
Албена се спира.
- Лельо Димке - вика тя, - прощавай!
- После, като се обърна на другата страна: - Люцо, Тудорки, Савке, прощавайте!
Сбогом, сбогом ви на всички!
Мнозина вече плачеха. А Албена
вървеше все тъй спокойно скръбна, все тъй хубава.
- Прощавайте! - извика тя на всички.
- Млада съм, сгреших. Прощавайте!
Захълцаха хора и се стълпиха към
нея. Жените наваляха най-много към нея, а стражарите ги връщаха. Тогава нейде
отзад, гневен и разтреперан, се чу гласът на дяда Влася:
- Момчета, дръжте, не я давайте.
Какво е селото без Албена!
Албена стигна до каруцата, качи се
и, както беше права, извика още веднъж:
- Сгреших. Прощавайте!
После седна и замълча. Тогава
доведоха детето и - същото, което я беше издало. И като видяха как тя го
прегърна и целуна, не остана вече човек, който да не усети сълзи на очите си.
Изведнъж мелницата спря. Моторът,
който непрекъснато дене и ноще беше тупал горе в железния комин като сърце,
изведнъж спря и замлъкна. Помислиха, че нещо се е повредило. Но ето из широките
врати на мелницата се показа Нягул, майсторът на камъните, промъкваше се
измежду колята и конете и идеше насам. "Може да е спрял мелницата, за да
погледа и той" - казаха си някои.
Но Нягул си отвори път, дойде до каруцата и като си облече палтото - късо
шаечно палто с кожена яка, - скочи на каруцата и седна до Албена. Ахнаха
отвсякъде: ако Нягул се шегуваше, щеше да се смее, а той беше побелял като
платно.
- Долу! - викна му стражарят и го
хвана за рамото. - Слизай!
- Няма да сляза - продума Нягул. -
Аз убих Куцара.
- Какво, какво каза. . . - завика
Марин Чокоя, който беше кметски наместник. - И таз хубава, може ли?
Старшият махна с ръка.
- Право ли казва? - попита той
Албена.
Албена кимна с глава и заплака.
Около каруцата се натискаше плътна маса от хора. И сякаш сега се отвориха очите
на всички и видяха, че и Нягул беше рус и хубавеляк, че калпакът му е бутнат
назад, а перчанът му разбъркан. И носеше и той късо шаечно палто с кожена яка.
Всичко стана ясно като ден.
Завикаха, загълчаха всички. Когато
учудването попремина, жалостта към Албена изчезна в един миг. Жените пак я
застреляха сочи, пълни с омраза, нейде назад се издигна патерицата на дяда
Влася. "Кучката- викаше той, - развали още една къща!" Връз лицата на
мъжете падна облак и макар че за Албена не казваха още нищо, като че не можеха
да търпят и Нягула да седи до нея. Но всичко дойде тъй бързо и тъй неочаквано,
че никой не знаеше още какво да мисли и какво да приказва.
Объркан беше и Марин Чокоя, кметският наместник.
- Не може да бъде - викаше той и
гледаше като треснат. - Как тъй Нягул... всички го знаем, честен чиляк е, не
може. Слезни, слезни, Нягуле!
- Карай! - извика старшият, който се
беше качил на каруцата.
Но Чокоя хвана конете за юздите.
- Господин старши, моля, почакайте.
Как може, човека има жена, деца. Демире - викна той на кехаята, - я отърчи да
повикаш Нягулица. По-скоро!
- Карай! - повтори старшият.
- Накъде, в града ли?
- Не, в общината, при следователя.
И каруцата бързо потегли. Една жена
дотича откъм мелницата, слаба, преди време остаряла, повехнала. Беше Нягулица.
Отначало тя слушаше, без да разбира туй, което й разправяха, след това се
втурна след каруцата, но се спря, тръшна се на земята и като закри очите си с
ръце, заплака.