- Е,
Аго, харесваш ли ми годеника?
Василена
почака, но разбра, че Аго не иска да и отговори, и се обърна пак тъй, както
беше си стояла, като по-близко се притисна до Галунка, до сестра си. До тях
беше и Васил с чича Митуша и с Петра овчаря. Всички гледаха подир двама
конника, които препускаха отпред по поляната и се отдалечаваха от чифлика. Един
от тях беше годеникът на Василена, а другият - негов другар. Скоро те превалиха
отвъд баиря и се закриха.
Тогаз
Василена се обърна пак. Усмихната, радостна, със светнали черни очи, тя потърси
Аго и пак го попита:
Защо
не кажеш бре? Хареса ли ми годеника? Наместо Аго, обади се Петър:
-
Какво ще го харесва Аго, няма да го купува я!...
Аго се
засмя. Гърлесто, като се мръщеше и проточваше устните си, той повтори думите на
Петра:
-
Какво ще го аресвам... няма да го купувам я!...
От
чардака Василена му извика:
- Няма
да те викам на сватбата си, хубаво да знаеш!
Аго се
развесели още повече. Той повтори и по-трети думите на Петра и като говореше,
тъй се напъваше, тъй беше смешно важен, че, както ставаше винаги, всички взеха
да се смеят. Аго помисли, че се смеят не на него, а защото е казал нещо умно и
на място, и затуй още по-силно захълца от смях.
Галунка
го изгледа не толкоз весело, колкото със съжаление, подръпна мъжа си и двамата
си влязоха в къщи. Чичо Митуш и Петър си тръгнаха и те към дама, а след тях,
като все брътвеше нещо и се смееше с гърлестия си смях, тръгна и Аго.
Василена
беше отраснала при сестра си Галунка и при Василя, затуй сега и те я женеха.
Годежът и - годили я бяха за един момък от близките села - беше станал преди
десетина деня и всички бяха забелязали, че когато годеникът дойдеше на гости,
Аго ставаше сърдит, лош, начумерен. Никой не се залавяше да издирва издълбоко
отде е таз промяла у Аго, а гледаха по-скоро да си правят смях с него.
От тия
шеги, а може би и по друга някоя причина, у Аго, и без туй слабоумен, още
повече се помрачаваше разсъдъкът му и той захващаше да върши какви не глупости.
Или го хващаше инат и не искаше нищо да похване. Тогаз, наместо да му се карат,
от което нямаше полза, пращаха да го вразуми Василена. Тя умееше да се разбира
с него, Аго я слушаше. Нещо повече: когато работеше с Василена, Аго работеше за
двама: подигаше като на шега най-големи тежести, страшната му сила не се
спираше пред нищо, умора не знаеше. И все приказваше, запънато, високо, като че
се кара, смееше се гръмовито.
Надвечер,
след като изпратиха годеника, Аго повлече таргата към саплъка. Стъмняваше се.
Аго беше все тъй недоволен, кисел и от яд не беше се обадил на чича Митуша,
като мислеше, че той ще дойде сам. Но зад него се чуха бързи, леки стъпки-
настигна го Василена.
-
Хайде, Аго. Двама ще донесем плява - каза тя.
Василена
не беше пременена, както отзарана, но все беше останало нещо ново по нея. На
гърдите и лъщеше и нанизът от златни пендари. Но туй, което още се хвърляше в
очи, беше радостта, вълнението и. Черните и очи горяха и каквато си беше тънка
и стройна, пристъпваше някак буйно и леко и все изпреварваше Аго с по няколко
крачки. Аго я гле-даше изпод очи и мълчеше.
Като
стигнаха до саплъка, Аго заграби с две ръце, колкото плява можеше да вземе,
хвърли я в таргата и взе да я тъпчи, като мушкаше ръцете си сърдито и колкото
сила има. Василена стоеше малко настрана и говореше:
- Аго,
знаеш ли, че до неделя ми е сватбата? Тъй каза годеника ми на батя Василя: “В
неделя, кай, ще додем да вземем булката.” Ах, Аго, малко ми остана да стоя тук.
Знаеш ли, че ми е мъчно, ей!...
Аго
по-силно затъпкваше плявата. Василена продължи:
- Как
не се случи бе, Аго, да ме вземе някой по-отблизо. А сега... Толкоз далеч...
Като завали и като се разкаля, не моя до. Няма да се виждаме вече, Аго... Какво
има? Какво ти стана? - каза тя, като видя, че Аго отблизо гледа пръста си.
-
Убодох се... сe тръни, тръни... - разсърди се Аго.
- И
няма ли да ти е мъчно за мене, Аго? Гледай го какъв мълчи... С кого ще носиш
плява? Кой ще ти носи хляб? Къде бре? Къде отаваш?
Аго
отиде настрана и седна.
- Няма
да нося плява... Не ща - каза той. - Се аз, се аз... Не ща пък, на... Не ми
дават нищо, едни цървули не ми купуват... И ме бият... Какво искат от мене...
да ме бият...
Чу се
силна въздишка, Аго заплака. Беше се стъмнило и Василена трябваше отблизо да го
погледне: грозното лице на Аго се гьрчеше, сълзи течаха по страните му. Час по
час той подсмърчаше и триеше с длан очите си.
- Их,
Аго, и ти - укори го Василена. - Що правиш тъй?... Никой не те е бил.
-
Хъм... не... Ами бай Васил? Там, при кладенеца, не ме ли би?...
- Че
то беше още миналата година бре! - извика Василена, готова да се разсмее. Но
друга мисъл светкавично мина в ума и и тя с по-нисък глас каза: - Не плачи,
Аго, недей... Ти нали ме слушаш, недей... И да ти кажа ли, Аго, сватбата може и
да не стане в неделя. Има време. Има много време още... Стани, стани да занесем
плявата! - каза тя и отиде при таргата.
Като
подсмърчаше и пъшкаше, Аго дойде при нея и хвана таргата от едната страна,
Василена я хвана от другата. Беше се стъмнило много. На две-три крачки
по-нататък Аго се препъна, щеше да падне и с висок гърлест глас взе да се смее.
С тънък сребърен глас се смееше от другата страна и Василена.
През
нощта от север към юг минаха диви гъски и грачеха в мрачината като загубени.
Заваля гьст, тежък сняг, валя и на другия ден и натрупа големи преспи. Но
времето омекна и когато из снега минеха каруци, оставяха дълбоки следи, които
бързо се пълнеха с вода.
Наближи
неделята и в чифлика се заготвиха за сватба. Господарите на чифлика бяха в
града, пръв човек беше тук Васил, той правеше сватбата. За голямо чудо, Аго
беше много весел, приказваше безспир и разсмиваше всички с глупостите
си.Самокогато връз лицето на Василена спуснаха червено було и тя наведе очи и
престана да се усмихва, притихна и Аго. Той все се увираше да гледа булката.
Веднаж Василена можа да му пришепне:
Свърши,
се Аго. Отивам си вече...
Всичко
беше вече готово, чакаха само младоженеца. Пременена, забулена, Василена се
изправи сред стаята, дружките и запяха. Галунка тичаше насам-нататък с радостни
и насълзени очи, Васил поглеждаше часовника си. Влезе Аго. В тия един-два часа,
докато липсваше, той беше сварил да се напие. Зад него вървяха двама ергени и
се подсмихваха.
- Като
не е господаря тук, и аз съм господар! - викаше Аго, без ни най-малко да се
стеснява от Василя. - Тук се слуша мойта дума! Мене трябва да питат...
- За
какво бе, Аго? - подхвърли му един от ергените.
- Не
ги ща онез хърцои... Не ща таквиз сватове...
- Ами
те ще вземат булката.
- Ще я
вземат ли? Ще им дам аз една булка. Я виж! Я виж тука! - той подигаше абата си
и показваше един голям нож, затькнат на пояса му,
Васил
го гледаше с весел, учуден поглед. Не му каза нищо, но остана някак позамислен.
В същия миг някой извика от вратата:
Идат!
Ето ги каруците на баиря...
Васил
стана и дойде при Аго.
- Ела,
Аго, с мене - кротко му каза той. - Ела, ще свършим с тебе една работа.
Васил
излезе, тръгна след него и Аго. Като минаваха покрай избата, на двора Васил
намери едно въже и го тури в ръцете на Аго.
-
Дръж, Аго, туй въже. Ще ни трябва. Те излязоха от двора и през градината, през
харманлъка, стигнаха в една отдалечена сая. В самото дъно, дето беше тъмно и
покривът се подпираше от един здрав дирек, Васил се спря и взе въжето от Аго.
- Дай
си сега ръцете, Аго - каза той, като се усмихваше.
Аго
беше с размътена глава, мислеше, че Васил се шегува. Той се остави да правят с
него каквото искат. Васил прибра двете му ръце, изви ги назад и пъхна над тях
една примка от въжето. След туй притисна Аго към дирека и взе да го омотава с
въжето.
- Е...
бай Василе... Какво правиш? - говореше Аго и все мислеше, че е на шега. Като се
видя омотан и здраво привързан към дирека, той се разсърди, напъна се да се
освободи и лицето му се напълни с кръв.
- Ще
те оставя да ме срамиш пред хората, тъй ли? - каза му Васил от вратата. - Стой
сега тука!
Зад
себе си Васил чу задавените викове на Аго, но не се и обърна. С песни, с
провиквания каруците на сватбарите напълниха двора на чифлика.
Всичко
стана, както му е редът. Гощаваха се, пиха. После плакаха, когато изпращаха
булката. Василена се качи на една кола, зълвите насядаха при нея и запяха. И по
същия път, по който бяха дошли, каруците като черни буболечки се проточиха из
бялото поле.
Васил
гледа някое време след тях. След туй погледът му падна върху саята и си спомни
за Аго. С бързи крачки той се отправи нататък. Намери Аго притихнал, не подигна
очи, не го погледна. Васил го отвърза. Аго го изпревари и притича навън.
Най-напред той тръгна към чифлика, видя, че всички стояха на двора и гледаха
към полето. И Аго погледна нататък: видя каруците, чу песните. Василена беше
заминала.
Гологлав, само по една аба, Аго се повърна и се спусна да бяга подир каруците. Като някое куче, коего е изгубило господаря си, той попоглеждаше дълбоките дири, оставени от колелетата, и все тичаше напред.