“Где
съм виждала тоз човек? Где” - питаше се Галунка, като гледаше и с любопитство,
и със страх белобрадия стар турчин - а той наистина беше един особен, чудноват
човек ,- с когото говореше Марин.
-
Марине, какво казва? - попита Галунка. И тъй като Марин, залисан в разговора,
не и отговори, Галунка пак си помисли: “Где съм виждала тоз човек? Где?”
Ако се
съди по дрехите му, трябва да е или просяк, или сетен сиромах: връхната му
дреха беше кръпка до кръпка - разноцветни парцалчета, насъбрани като листи,
съшити едно до друго. Обувките му - подпетени, скъсани. Но лицето му пък беше
лице на светец - восъчнобледо, замислено, добро. И чиста бяла брада, паднала
въз гърдите.
- Кой
е тоз човек, кой?
И ето
Галунка отведнаж си спомни: виждала го беше в едно близко турско селце. Като
отиваха веднаж в града, минаха оттам. Той се връщаше към джамията - трябваше да
е ходжа, носеше зелена чалма и същата дрипава дреха от пъстри кръпки беше на
гърба му. Някой, както се вижда, беше му подарил един овчи дроб, той го носеше
на пръста си, а след него, като куче, с вирната опашка, като пръчка, вървеше
една котка. Още тогаз казаха, че старецът лесно се сдружавал с животните:
птичките от гората - нагоре около джамията имаше рядка гора и дренак -
дохождали и кацали на рамената му, а една змия излизала от дупките на дувара на
джамията, припълзявала до него и навита на кълбо, припичала се на слънце.
-
Какво казва, Марине? - попита пак Галунка.
-
Какво ще казва... казва, че всичко било в ръцете на бога. Каквото кажел бог.
Казва още, че знаял един лек и щял да опита. Може да помогне.
Галунка
въздъхна. И без да каже вече нещо, загрижена, обзета от тревога, тръгна си към
къщи. Някаква лоша болест беше се явила между добитъка. За два деня им умряха
четири глави - две крави и две телици. И най-страшното беше туй, че и кравите,
и телиците Галунка сама беше ги изкарала здрави, весели, а вечерта, като си
дойдоха, тръшнаха се на две крачки от вратника и умряха. Васил се слиса, уплаши
се и на часа отиде в града за доктор. А тоя старец мина оттук случайно. Дано и
той да помогне нещо.
Галунка
без сърце, без желание се залови за работа. Често излизаше на чардака и
поглеждаше: боеше се да не види говедаря, дошел да каже нещо лошо. После
поглеждаше към харманя - там Марин и старецът правеха нещо. Поспрат се,
погледнат в ръцете си и пак заработят.
Галунка
не можа да се стърпи и тръгна да види какво има. Още като излезе пред дама,
насреща и тичешката се зададе Марин. В ръката му димеше нещо.
-
Марине, какво има? Какъв е тоз огън? - попита Галунка.
Марин
я погледна, позасмя се, но вместо да и отговори, насъбра слама, клечки и с
праханта, която димеше в ръката му, запали огън. Тури и два-три едри къса
тезек.
- Нов
огън е туй - каза най-после той, - не е запален нито с кибрит, нито с огниво.
Ходжата взе две дръвчета, търка ги, търка ги, докато се запалиха. Довечера,
като се върне добитъка, ще го прекараме през тоя огън. Болестта ще премине.
- Ще
премине ли, Марине? - зарадва се Галунка. - Ще помогне ли?
- Тъй
казва ходжата. “Тоз огън, казва, е нов огън. На него нищо не е печено, нищо не
е варено. Чист е и всичко чисти. Ще очисти и добитъка. Като го прекараме през
огъня, ще се очисти от болестта.”
Без да
го усетят, старецът беше дошел към тях. Но той гледаше настрана.
- Дай
му да хапне нещо - лаза Марин. - Той ще си ходи.
Галунка
се затича до къщи и скоро се върна пак, като носеше една малка кръгла софра, на
която имаше хляб и ядене. Старецът си изми ръцете, седна и започна да яде. Той
вършеше всичко бавно. И все гледаше настрана, замислен. Като се нахрани, той
каза нещо за благодарност и си замина.
Вечерта
пред всеки вратник запалиха голям огън. И като си дойде добитъкът, с вик, с
тичане, накараха го да мине през там - да се поокади поне от пушека. Галунка,
позачервена от тичането, се развесели: тя повярва, че болестта си е отишла. И
можеше ли такъв добитък - охранени крави, като риби, като сърни, хубави, с
черни топли очи, може ли да се разболеят?
Галунка
вече щеше да си отива, пристягаше с две ръце ръченика си и се усмихваше. Тя се
обърна и погледна: от нивата, с дългата си върволица волове, се връщаше плугът.
Но той беше спрял сред поляната.
- Защо
е спрял плуга? - каза Галунка. Тя забеляза, че един вол е легнал, и престана да
се усмихва. - Един вол е легнал...Боже, умира вола!...
Ерофим,
слугата, когото отскоро бяха хванали вместо Аго, махаше с ръка и викаше. Всички
- Марин, Галунка, слугите - отърчаха нататък.
Като
стигнаха там, видяха, че шутият вол Комура, както беше впрегнат, беше легнал. И
току протягаше шията си през хомотя, като че искаше да се освободи от него, та
да легне и да се простре по добре.
- Не
знам какво му стана - говореше високо Ерофим с писклив женски глас. Той беше
ниско дребно човече, кьосав. - Волчето си беше добре. И падна... Както си
вървеше, падна... Дий, дий! - завика Ерофим, като махаше с камшика. - Ставай
де, Комур! Ех и ти...
Комура
не беше добре, то се виждаше. Дишаше тьй бързо, че поклащаше главата си като в
такт. Очите му бяха замъглени и изглеждаха синкави. По едно време той се
раздвижи: извади единия си преден крак, опря се на него и си попочина. Извади и
другия.
-
Хайде, ставай! Дий, дий! Ставай! - викаше Ерофим.
Комура
се изправи. В гьрлото му нещо забърника, като преминаваше навътре към търбуха
му. Марин сграби един кривач суха трева и взе да тьрка с нея Комура - по
хълбоците, по корема. Като се умори той, Ерофим пък взе да го тьрка.
Тия
разтривки посъживиха Комура. Той се ободри и отведнаж - поразмаха рога, както
правеше, кога искаше да се бори. Всички се засмяха. Галунка се просълзи.
- Нищо
му няма! - каза Марин.
- Нищо
му няма, нищо - повтаряше и Галунка.
Наедно
с другите волове, без да става нужда да го разпрягат, Комура дойде близо до
дама. Вървеше, като че беше здрав. Но тук, на две-три крачки от вратника, той
се поразтрепера като ударен, полюля се и падна. Слугите пак се насъбраха около
него. Като викаха, като го крепяха кой как може, те го изправиха, но за малко:
щом го оставиха, Комура пак легна. Отначало - и това донейде беше добър знак -
той лежеше с подвити нозе под себе си, изправен, както си лежат воловете,
когато почиват. Но нямаше весел поглед, не преживяше. Обръщаше се често назад,
като да пропъди муха, и доближаваше муцуната си към търбуха си, към слабините -
там някъде, както се виждаше, беше болката му. Дишаше бързо, с мъка. Понякога
спираше дъх и неспокойно, с някаква вътрешна тревога, се вглеждаше в хората,
които го заобикаляха, като че искаше помощ от тях.
Слугите
се отчаяха, не знаяха как да му помогнат и само го гледаха. И тъй като плугът
си стоеше неразпрегнат, те се заловиха да пуснат воловете, като с особено
усърдие ги караха да минат през огньовете, които още димяха по вратниците.
Добре би било да можеше и Комура да мине, колкото да го закачи пушека, но
нямаше как. Слугите пак надой-доха при него. Опитаха още веднаж разтривките със
сено, опитаха и нещо друго: с едно доста дебело гладко дърво, като го държаха
двама души отсам и оттатък, те взеха да го търкат силно отдолу по корема, все в
една посока, от предницата към опашката. Но и това не помогна. Щом го оставиха
на мира, Комура се свлече и падна. И сега не легна, както по-рано, а цял се
просна на едната си страна. Единият му рог се заби в земята. И изпъшка изтежко,
с болка, също като човек.
Докато
ставаше всичко туй, Галунка беше в къщи. Но и там не я сдържаше. Страх я беше,
а искаше да види какво става. Подир малко тя пак дойде към дама. Комура лежеше,
както по-рано. Слугите ги нямаше, пръснали се бяха по работа. Само Ерофим
стоеше при вола. Той беше седнал на един камък, близо до главата му, и
спокойно, като че нищо особено не беше се случило, ядеше хляб.Не виждаше, че
Галунка стой отзаде му, и си приказваше сам:
-
Волчетата си бяха добре. И пасеха, и вода пиха. А този, Комура, се боричкаше с
другите. Той много се боричка, Комура. Току си чатка рогите с тоз, с онзи.
Добре беше волчето и на падна... умира...
Комура
лежеше пред него надут, голям. Краката му бяха изпънати, главата - сложена на
земята.
- Таквоз
нещо е света - говореше Ерофим, - на, падна... и умира...
Комура
духна и под ноздрите му позапраши. После подигна само клепачите си и погледна
Ерофима. Ерофим също го загледа, стана и като клекна до самата му глава, взе да
натиска една коричка хляб между стиснатите му зъби и говореше:
-На,
на, хапни си... Хапни си да видишкак ще ти стане добре. Ще ти доде силица.На,
Комур, на, хапни си...
А с
другата си ръка го гладеше по челото. Галунка стисна очи, разплака се и избяга
към къщи.
*
Заваля
дъжд. Валя цяла нощ, светка се, гърмя. Никога сякаш не беше се изливало толкова
вода на земята. Наоколо се чуваше само тътен от гръмотевиците и вода, която
шурти, тече - навсякъде текнаха реки. На сутринта беше тихо - слънце и всичко
измито, светнало, зелено.
Болестта
по добитъка изведнаж се прекрати, като че нещо я пресече с нож. Нито един
добитък не се разболя вече. И Галунка често се питаше: кое помогна срещу
болестта? Новият огън на турчина ли, лекарството на доктора ли, което
забъркваха в ярмата на добитъка, или дъждът? Но, което и да беше помогнало,
опасната болест си отиде и от нея остана само един спомен като от страшен сън.
Болестта
не беше прилепчива (тъй беше казал докторът) и леша на Комура го извлякоха и
оставиха на поляната. Цяла неделя кучетата ядоха и се давиха там. После додоха
и орли - черни, големи. Те стояха настрана и не се помръдваха, като вкаменени.
Кога да хвръкнат, прибягваха с широки крачки, пригьрбени, с разперени грамадни
крила, и тежко се подемаха.
След месец-два между зелената трева се белееха само костите на Комура. Големият гръден кош, с извита ребра като дъски, с дълбока коруба, приличаше на скелета на някой разрушен кораб.