"Ако имаш само една градина и библиотека, имаш всичко!"

Под манастирската лоза - Изповед

   

    Вечернята се свърши. Последното амин на отец Павел замря без ехо и в малката, ослепяла от старост манастирска черквица настъпи продължителна тишина. Трите селянки богомолки, които стояха на купчец в средата, погледнаха отец Павел. Погледна ги и отец Павел. Няма нищо повече. Свърши се. Трите жени се прекръстиха и се наведоха да вдигнат от трона болния младеж, който седеше там блед и неподвижен.

    В това време пред черквицата се чуха стъпки, придружени от късо и отмерено дрънкане на мънички звънчета. Някакъв едър мъж застана на вратата и я задръсти цяла. Той постоя малко, влезе тежко вътре и се спря.

    - Добър ден. Тук ли живее изповедникът? - каза той с дебел и див глас, без да се обърне към някого.

    Трите жени и отец Павел, който току-що се канеше да излезе, погледнаха влезлия. Това не приличаше на човек, а на някаква грамадна страшна мечка, отървана от синджир. Едно рошаво чудовище с голяма шапка от козя кожа, с широк кожух, обърнат с козината навънка, с рошави ногавици, които покриваха краката му от стъпълата до пояса. От това вълмо жълта козина гледаше бакърено, обгоряло лице с разрошени мустаци, с малки очи, скрити в месести мигли, отдето надничаха безстрастно. В ръката си държеше дебела и тежка тояга, по-висока от него, и когато влезе, той я удари по плочите на пода, като че искаше да я забие.

    - Тука ли живее изповедникът? - попита пак той, без да се обърне към някого.

    Отец Павел, който гледаше над очилата учудено тоя човек, посочи с ръка към една странична врата на олтара. Там седеше, свит на ниско столче, престарелият проповедник отец Никодим, унесен в дрямка. Голямата му глава бе наведена настрани и бялата му брада лежеше като пешкир върху отворената книга на коленете му.

    Странният човек в коженото одеяние се раздвижи, повдигна тоягата и тежко запристъпя. При всяко стъпване на краката му издрънкваха мънички звънчета и техният ситен звън сякаш се търкаляше по студените плочи на пода.

    Трите жени, които се канеха да си вървят, оставиха болния на трона му и се спряха. Отец Павел се прекръсти и се усмихна.

    Дзън-дзън, дзън-дзън. И между всяко обаждане на звънчетата се чуваше и тежкото тупкане на тоягата, която ги предвождаше.

    Задрямалият изповедник отец Никодим се сепна и изправи глава. Като видя страшния едър човек, който застана пред него, той се изправи тъй бързо на крака, че събори столчето си.

    - Добър ден - каза непознатият, като установи себе си със силно тупане на тоягата.

    - Свали си шапката! - каза изповедникът.

    Рошавият човек вдигна тежко ръка, свали голямата шапка и я натисна под мишница. Сплеснатата му коса бе леко посребрена.

    - Приближи се! - рече изповедникът.

    Човекът пристъпи няколко крачки и на краката му се пак обадиха ситните звънчета.

    - Рекох да се изповядам... Така ме научиха.

    Изповедникът се облещи насреща му.

    - Кой те научи?

    - Там, в планината...

    Гърлестият див глас на човека даде страшно ехо в черквичката. Догарящите няколко свещички по свещниците примигаха.

    - С пари ли е, без пари ли е? - попита човекът и почна да бърка в пазвата си. Шапката, която стискаше под мишница, падна на плочите и застана край него като някое овчарско куче.

    - Остави, остави - каза малко развеселен отец Никодим, но човекът не обърна внимание на думите му, извади една дълга кожена кесия, размота й връвта и си пъхна ръката в нея.

    - Не знам, брате, какво са ме научили, това правя. Аз между хора не живея, аз съм в планината. Там е гора. Между дървета си живея...

    Той подаде няколко лева на изповедника.

    Отец Никодим погледна човека, усмихна се от досада и от досада пое парите.

    - Аз съм пастир човек - заговори пак гърлесто непознатият. - У гората съм пораснал и там си живея. И там ще си умра.

    - Деца, жена имаш ли? - попита изповедникът.

    - Ъ-а. Нямам, нямам. Това съм, що ме гледаш.

    - Пастир си, кажеш?

    - Пастир, пастир. На чужда стока. Мое си нямам нищо.

    При всеки нов отговор човекът освобождаваше повече душата си и гласът му се засилваше.

    - По-полека, по-полека, тихо - забележи изповедникът.

    - Защо? Няма що да крия. Не съм убил никого. Ние в гората така си говорим. И на стоката си говоря. Планина широка.

    - На черква ходиш ли?

    - Не ходя. А не съм ходил от дете. Току-речи, едвам помня кога е било.

    Понеже непознатият заговори съвсем високо, отец Никодим кимна към жените и към отец Павел и им даде знак да си излязат.

    Жените вдигнаха болния и като го подпираха под мишници, изведоха го навън. Отец Павел угаси догарящите свещи на свещниците и също си тръгна. Но понеже забележи, че в черквата стана тъмно, той се повърна, запали отново две тънки свещици и излезе.

    - Затова ме и пратиха да се изповядам и да се пречистя.

    - На колко си години?

    - Не знам, брате. Четиридесет ли съм, петдесет ли? Па може и шеесет да имам. В планината годините се губят и не мож ги намери.

    - Ела по-близо.

    Човекът се приближи и звънчетата на краката му се обадиха.

    - Какво звъни на краката ти?

    - Звънченца...

    - Защо ги носиш?

    Непознатият се усмихна благо като ангел.

    Слънчеви лъчи паднаха през прашното през прашното прозорче на купола и варакосаният иконостас светна като усмивката на непознатия.

    - Защо ги нося ли, каеш? - поде той. - По планината ходя и ми е жал за животинките, за мъничките. Мравчици, пчелици, буболечки, сякакви гадинки, шаренички такива, жал ми е за тях. Не виждаш го, настъпиш го и го смачкаш. Пък тъй, звънчетата ги плашат и те самички се вардят..

    Старият изповедник отпусна ръце и умилено погледна непознатия в очите. Те го гледаха спокойно, кротко и по грубото изгоряло пастирско лице гореше светост.

    - Какъв свет човек - помисли си отец Никодим. - Да жали буболечките, мравките, мъничките гадинки, за които човек никога не мисли. Света душа. Дали не е светец, преоблечен, пратен от бога да ме изпитва?

    Отец Никодим плахо се обърна към иконите и се прекръсти.

    Непознатият пристъпи - звънчетата пак се обадиха.

    - Ти си праведник, ти нямаш грях. Чиста душа - каза с усмивка изповедникът и поклати глава, като че искаше да каже: Толкова хора съм видял, а такава праведна душа като тая не мислех, че има.

    - Ти нямаш грях, нямаш грях - повтори той.

    - Па нямам та. . . какво ще имам. . .

    - Как живееш в планината. . . молиш ли се на бога?

    - Какво ще му се моля - каза непознатият, след като помисли малко. - Чудя му се. Па аз съм близо до него, та. . . На върха на планината, под само звездите. Па му се чудя, наистина, чудя му се.

    - Свет човек, свет човек - говореше в себе си отец Никодим.

    - А така, да си откраднал нещо, да си направил пакост?

    - Не съм, брате. Какво, пази боже! Да взема чуждо, пакост да правя? А, не...

    - Свет човек, свет човек - мисли изповедникът.

    - Ами нещо да си излъгал?

    - Ами че кого да лъжа там в пустинята. Дърво и камък се не лъже. Па стоката... Какво да го лъжеш... добиче. То се и не лъже... Човек се лъже, истина, ама де да го намериш, та да го излъжеш. Па и за какво ще го лъжеш?

    - Свет човек, свет човек - удивлява се в душата си отец Никодим и му се струва, че се намалява пред него като мушица.

    - Ами жени, жени срещаш ли? - решава се да попита изповедникът.

    - Е, пък може ли без жени, брате? - усмихва се добродушно праведникът. - И то е божа работа.

    - Кое? - попита изповедникът, повдигна се на пръсти и широко отвори очи.

    - Това де, дето го рече, женските работи.

    - Как божи работи?

    - Е, така де, пак така си е.

    "Чудак" - помисли отец Никодим.

    - Тъй да си имал работа с жени отблизо... сношение?

    - Па имал съм, брате.

    - Навярно много рядко?

    - А, не, честичко, честичко - каза с добродушна откровеност непознатият.

    - Где намираш в планината жени?

    - То жени сякъде ще намериш, като търсиш.

    "Грешник - мисли си изповедникът и го гледа подозрително. - Дали не е дяволът преобразен, дошел да ме изкушава?"

    Умилението изчезна от лицето на отец Никодим. Той взема строг вид.

    - Как намираш жени в оная планинска пустиня?

    - Някои сами идат.

    - А други?

    - Други ме викат по колибите.

    - А-а. . .

    - Има една вдовица там на едни колиби. Често ме вика. И наглежда ме жената, и пере ме. Пък една идва отдалеко. Ама за нея какво ще ти разправям, тя е от друг район. Тя е по-хубава.

    - Само две ли?

    - Е, има още три четири.

    - Това е грях - каза с възмущение изповедникът и очите му се отвориха застрашително.

    - Грях ли? - учуди се непознатият. - Че отде да знам. Кой да ми каже там в планината.

    - Грях, голям, непростим - викна гневно свещеникът.

    - Като е грях, тогава ще си вървя - все така добродушно и наивно отговори непознатият, повдигна шапката си, тропна с тоягата и си тръгна.

    - Не знам, не съм знаял - замъмра той и звънчетата запяха в краката му.

    Но отведнъж се спря, като че бе забравил нещо, обърна се към изповедника и попита учудено:

    - Аз мъж ли съм?

    - Да, мъж си, мъж си - троснато му отговори отец Никодим.

    - Е, грешно ли е, че съм мъж?

    Отец Никодим млъкна учудено.

    Непознатият тропна с тоягата и тръгна. Звънчетата пак живо се обадиха от краката му.

    Това раздразни душата на изповедника. Той го настигна и извика сърдито:

    - Ей, слушай, хей!

    - Какво? - обърна се непознатият и се спря.

    - Слушай, приятелю, звънчетата, дето си ги вързал на краката си, не са за там... Чу ли? Чу ли?

    Непознатият като че не го чу. Той бавно излезе вън.

    Отец Никодим застана в мрака сред пустата черквица и дълго стоя така. Вън полека-полека чезнеха равномерните стъпки на непознатия, удара на тоягата му и живия звън на звънчетата.

    - Кой знае - продума на себе си отец Никодим, като се свести. - Тоя човек може би е по-близо до божията истина. Той живее под само звездите.