"Ако имаш само една градина и библиотека, имаш всичко!"

Край воденицата


    Старият воденичар дядо Угрин прегледа още веднъж с голямо внимание гнилия и жабунясал улей на воденицата, разсипания градеж под него и едвам докуца с патерицата си до вратата, дето, отмалял, поседна на почивка. Силни болки защракаха счупената кост на крака му, раздвижен от тая малка разходка. Старецът простена глухо, сне шапката си и се възлегна на стената.

    – Ох, ще осакатея, брее... на стари години!

    Слънцето 6е заседнало зад сините далечни планини на запад. Там се губеше вече последният кървав багрец и полека-лека се открояваше във вечерната дрезгавина, дълбок, лазурен и безкраен. Угасна жежък леген ден и лека вечерна хладина повея над земята. В полето нейде, отдалечено и тъжно, се вдигна до възбог последният ек на жална жетварска песен и замря. Вечерният здрач бавно и неусетно потъмня. В небесата една след друга затрепкаха светли звездици. В близкия вир закрякаха жаби и в чудната вечерна тишина някак успокоително и мечтателно трепна челиченият ек на дружната им песен. По пътя над воденицата за към село заглъхна шумен смях и говор на жътвари. По кривата пътечка въз реката мерно задрънка клопатарче.

    Шумът на воденицата като че ли се засили. Дядо Угрин цвъкна няколко пъти с огнилото, запали лулата и направи усилие да стане, ала болният крак нему позволи.

    – Милено... Милено... къде се дяна? – завика малко обезпокоен той и внимателно впи очи в мрачината.

    – Тук съм де – обади се ясен женски глас от малката градинка зад воденицата, – Тук съм, тук.

    – Хайде, прибери се, стана късно!- викна малко наставно старецът.

    – Е, нека полея , Жегата е прегорила всичко! – обади се Милена.

    Гласът на клопатарчето мерно и бавно приближи и спря на пътя до само градината. В тъмнината светна цигара. Милена се изправи и плахо погледна нататък.

    До плета, в тъмните сенки на храсталака, стоеше човек, а до него спокойно чопкаше по тръните натоварено магаре.

    – Добра вечер, Милено! - – обади се тихо и някак неуверено млад мъжки глас из тъмнината.

    Немощни тръпки полазиха снагата на Милена. Боса, по ръкави, с малка бяла пребрадка, която прибираше буйните и руси коси, тя стоеше като самодива всред градината.

    – Дал бо' Добро, Свилене! – отвърна тя смутено и рече да избяга.

    – Много късно поливаш – обади се пак Свилен.

    Милена се спря.

    "Божичко, божичко!" – помисли си тя и не отговори.

    – Къде ходиш, какво правиш? Не сме се скоро виждали – заговори смело Свилен.

    – Е, сега нали знаеш – работно време – отговори Милена срамежливо.

    – Откак се ожени не излизаш често по свят?

    – Че защо да излизам?

    – Е, защо... Кой знае? Види се, у дома ти е по-добре... при Стоян! – подигравателно рече Свилен.

    Милена откъсна клонче от близката върба и без да отговори, закъса с наведена глава листата му.

    – Човек привикнува!... Човешкото сърце се менява! – заговори Свилен.

    Той се бе подпрял на плета и пушеше. До него смирено и кротко стоеше магарето му.

    Милена все тъй нервно късаше листата на клончето и не можеше да отговори. Тя сещаше колко много я обиждат думите на Свилен и и се искаше да му каже, че той не мисли право. Сърцето и силно биеше и нещо страшно вълнуваше гърдите и, задавяше думите и, очите и се наливаха със сълзи, готови да се сипнат като градушка.

    – Няма що – такъв е светът! Такъв е светът – без сърце... Mоже тъй да е по-хубаво – продължи бавнo Свилен – Люби тогава, вземи оногова, па си живей... Продай се, па си живей... Стига да ти е добре.

    – Свилене, не думай така, като знаеш кой... – проговори глухо Милена.

    – Не чувам.

    – Като знаеш кой бе причината, та... така да стане, не кори мен – повтори пак глухо тя.

    – Не чувам! Ела по-близо де, гледай каква си плашлива!

    – Трябва да се прибера, че тато е болен... Днес оставих свекървата сама и дойдох тук при него – рече Милена и страхливо приближи.

    – Е, няма ли да те мъмрят?

    – Се ми е едно... зарад тях няма да оставя баща си така...

    Свилен замълча,

    – А ти, Свилене, как си, как живееш? – попита Милена.

    – Аз ли? Аз съм добре, Живея, работя и пия... Веселият, лудият Свилен, дето го познаваш ти – умря. Тоя Свилен, дето сега го гледаш, е друг – намръщен, лош и пиян! – отговори Свилен и потегли от цигарата.

    Слабата светлина озари кръглото му русо лице, сините му очи и Милена го видя пак хубав, какъвто бе преди години, когато тъй лудо се обичаха. И неговите думи й се сториха лъжливи.

    – Какъв си ти, какъв! – укори го с пръст тя. – Май не си се променил... Чувам, с Кунка Попова...

    – Че аз още тебе не съм прежалил! – настави след малко мълчание той, – И ми се струва, че няма лесно да те забравя, както ти мене... Жени сте вие и нямате за пет пари постоянство. Гласът му затрепера.

    – Свилене, не говори така... ти .знаеш ли колко аз те... мисля... и колко още те обичам...

    Глух плач задави думите й. Тя покри лицето си с ръце.

    Свилен пресегна през плета и отне едната ръка от лицето й.

    – Пшьт! Сълзи не искам! – рече нежно той, – Сълзи не искам! 0бичала си ме още, викаш. Само мъки... Такава глупава любов.. скрита, потайна Ех!.. Вятър!.. Де не плачи, де! Срещнали сме се в толкова време веднъж и ти да плачеш!

    – Свилене, Свилене!... Знаеш ли как ми е мъчно?... Ти не знаеш – разхлипа се Mилена, – ти нищо, нищо не знаеш!

    – Е, млъкни, млъкни!

    Свилен опна по-близо Mилена и сви крепко мъжка ръка през кръшната й снага. Тя се предаде на гърдите му и като в прежни минали дни устата им се сляха в целувка, сега вече греховна целувка.

    Върбите тихо и спокойно си шушнеха нещо. Воденицата глухо гърмеше. А в синьото небе звезди една до друга трептяха, непрестанно трептяха.

    От воденицата се чу немощният глас на стареца:

    – Милено... Милено! Къде се дяна бре, дете?

    Милена трепна.

    – Ида, ида! – обади е тя високо. – Их, Свилене, колко съм мислила – божичко, защо го не срещна някъде, само да си поприказваме!

    – Нима само да си поприказваме?

    – Ами?...

    – Е, приказвай де... да слушам...

    – Ех, Свилене, какъв си! Защо се не ожениш? Чини ми се, че тогава няма толкова да ми е мъчно, няма да те мисля... Щях да привикна и с ония хора... Как ги мразя сега! Така е, човек кога излъже сърцето си! говореше Милена и гладеше с ръка челото на кроткото магаре, което спокойно и мило я гледаше.

    – Марко, Марко! – заговори му тя. – Хубаво сивичко магаренце, ти никому не казвай... ти, простичко животно; колко пъти си ни бил свидетел!... Мълчи си, мълчи си, сивичък Марко!

    Свилен се засмя.

    Милена се беше забравила.

    Немощният глас на стареца пак завика:

    – Милено!... Чедо!

    – Е, ида де! – обади се високо Милена и настави: – Защо ме вика сега? Нека почака... Ех, Свилене!...Не знам дали ти още ме обичаш, но аз... Стоян е добър, добър като муха... Вярвай, да го 6ия, ще плаче като дете и нищо, нищо няма да ми каже... ама пак го мразя... може и затова да го мразя... Ти какъв си луд, лош, ама...

    – Нямахме щастие да живеем заедно и това си е! – въздъхна Свилен.

    – Ти си крив за това, ти, Свилене!

    – Сиромашията е крива! Нали ги говорих... В чужда къща живея... Все ратай, все ратай, заробил съм се у хората. И ти щеше край мен да страдаш повече ог мен... Защо да ти почерня младините и да отровя живота ти .. Mислих, мислих... много мислих и не се реших

    – Ако ме обичаше повече, щеше да се решиш.

    – Ти пак тая си знаеш!... И по-напред така ме кореше.

    Старецът пак завика:

    – Милено!

    И забуха суха кашлица зад върбите.

    – Ида, ида!

    – Постой – рече Свилен.

    – Свилене, пусни ме, моля ти се, късно е...

    – Не, постой!

    И Свилен прескочи плета,

    На небето спокойно си трептяха звезда до звезда. Мрачните високи сенки на върбите тихо си шушнеха нещо, воденицата непрестанно и глухо шумеше.

    – Mилено – извика пак старецът. – Милено, къде се дяна? – зачести ядосано той, но дълго никой не му се обади.

    Пак по някое време медното клопатарче пак мерно задрънка из пътя към село. В тишината внезапно екна тиха мъжка песен и някак странно проехтя в нощта.

 

    Де гиди млади години,

    колко се лесно минахте!

 

Гласът изви дълбоко, затрептя тъжно, самотно и спря.