Автор: Елин Пелин
Малкото стадо овци и кози, пръснато на припек
по баира, сладко чоплеше младата трева, шумеше из едвам развилите се шубраки и
блееше. Весело звънче кротко и равномерно дрънкаше и пееше като щурче надалече
из свежия въздух, пропит от светлина и пролет. Животворно слънце пръскаше
широки и топли вълни върху ободрената земя. В нея отново се събуждаше живот,
трескав и бръз, който кипеше и обновяваше всичко на-около.
Шестнадесетгодишната Иглика, босонога и по ръкави, вървеше бавно между
стадото, предеше на хурката, унесена в своите детински мечти, и от време на
време подвикваше на някоя немирница, като майка на детето си:
— Пшът, ма звънчарке! У, къде се завираш из тръните да скубеш вълната
си!
— Мъркушке, ще те ударя!
Някои от овците смирено идеха при нея, ближеха ръцете й с влажните си
муцуики и я гледаха мило и значително с тъпите си простодушни очи, сякаш искаха
утеха за своята дълбока, мълчалива и вечна тъга.
Иглика бъркаше в голямата торба, която висеше през рамото й, вадеше
трохи, даваше им ги от ръката си и дружелюбно ги пъдеше:
— Хайде, хайде, махнете се, че ще искат и другите.
Овците взимаха трохите с очи, пълни от благодарност, ядяха и отминаваха
с наведени глави, сякаш наистина искаха да скрият от другите.
На една полянка, изпъстрена с жълта игличина и минзухар, младата
пастирка захвърли хурката и жадно се спусна да бере цветя. Детското й лице,
свежо и невинно, сияеше също като тоя пролетен ден и в нейните дълбоки, сини
очи, весели и чисти, блестеше росата на безгрижие и радост.
Тя тичаше по поляната, късаше цветята, правеше ги на китка, говореше им
нещо и си пееше.
Изведнаж овците наоколо се разбягаха подплашени. Малкото звънче бързо и
тревожно задрънка.
Иглика подскокна, покачи се на един голям камък, дето стоеше една коза,
и загледа наоколо плахо, като сърна, която е усетила ловците.
Из храстите изскочи горски стражар с пушка на рамо, цял почервенял и
изпотен от умора.
— Добър ден, моме! — каза той със силен и бодър глас, като я видя на
камъка.
Иглика се уплаши и засрами. Тоя непознат стражар тя виждаше вече два
пъти из гората. Преди него тук вардеше дядо Мартин, когото Иглика познаваше
добре. Той беше стар, добър, нисък и слаб. Никак не приличаше на тоя млад,
едър, висок човек с черни, големи мустаци, с очи, светещи като на горски звяр.
Тя слезе от камъка, шъкна на овците и тръгна след тях, като бързаше да
избегне от тоя човек, от когото и тя сама не знаеше защо се толкова уплаши.
— Къде забърза? Виж, забрави си цветето —
обърна се към нея той като към дете и й подаде китката.
— Хубави цветя си набрала!
Стражарят извади една голяма шарена кърпа и почна да трие потта от
лицето си, като говореше:
— Не познавам още мястото, изгубих пътеката, та си изподрах дрехите из
храсталака... Тю, че горещина!
Иглика забрави да си отиде и стоеше пред него като прикована, слушаше
го, гледаше го как се изтрива и как при всяко натискане на кърпата лицето му
побеляваше като книга и после ставаше червено като изгорено.
— Чие си момиче? — попита я изведнаж той.
— На Никола воденичаря.
— Значи, имате воденица?
— Не, ами... тате стои на чужда.
— Е, нищо. Се едно.
— Не е се едно — отговори Иглика и се усмихна.
— Как ти е името?
— Иглика.
— И момичето хубаво, и името му хубаво. Горският шеговито я тупна по
страната. Иглика почервеня от срам. Искаше й се да побегне, но остана.
— Колко овци пасеш? — запита стражарят и седна на един камък.
— Единаесет.
— А кози?
— Деветнаесет.
— И ти една — плесна ръце стражарят и се засмя весело право срещу лицето
й.
— И аз една, та двайсет — отговори бързо и шеговито Иглика и облите й
млади гърди, кипнали под тесните дрешки като узрели плодове, се развълнуваха от
тоя весел смях.
— Много си весела, госпожице — рече горският, като се удари по бедрото.
— Ти гражданин ли си? — запита го Иглика, на която думата госпожице
прозвуча странно и смешно.
— От сред София съм.
— У — зачуди се Иглика с детска наивност. — Аз да съм като теб, никога
не бих оставила града. Там е по-хубаво.
— Не, лъжете се, госпожице! Мене повече ми се харесва да живея в село, защото
има хубави момичета. В града такива няма. И съм рекъл, като се женя, да си
избера мома от село...
— У! Нима не си женен? — зачуди се още повече Иглика, която слушаше
внимателно горския и непрестанно гледаше неговото червено хубаво лице. — Човек
с такива големи мустаци и неженен!... Лъжеш!
Горският се изсмя високо, после попита ниско, като приглади мустаците
си:
— Ти имаш ли си любовник?
— Бре, не те е срам! — отговори му Иглика. — Аз съм още малка.
И цяла зачервеняла от срам, тя мярна да си тръгне.
— Малка си, ама на. Аз щом те видях, и те залюбих — каза стражарят и
погледна Иглика с такъв продължителен и безсрамен поглед, че тя се уплаши.
— Да имаш да взимаш! — отговори сърдито тя и тръгна през поляната, като
подгони стадото си.
— Слушай, Иглико, не сърди се де. Ще се срещнем пак тука. Ще дойдеш,
нали? И тогава ще ми кажеш обичаш ли ме. Ако не дойдеш утре, няма да ме срещнеш
вече — каза след нея горският.
Той дълго гледа подир момичето, което се затули зад храстите, като
прикриваше голите си обли крака, прижурени и издраскани. И като наметна пушката
си, изгуби се в гората с доволството и трепета на ловец, който е поставил
изкусно примката си.
Иглика мислеше никога вече да не дохожда на това място и никога да не се
среща с новия горски стражар. Но на другия ден тя,като изкара стадото, сама не
разбра защо се намери пак на същата полянка.
— Ще се сърдя и няма да говоря вече с него. Да види, как смее да
приказва така! — оправдаваше се тя.
И като закроти стадото, набра игличина и седна върху топлата земя да вие
венец.
Тя го виеше полека, грижливо, пееше си нещо и приказваше на цветята,
както вчера.
Но днес тя им приказваше за горския стражар.
Денят беше пак топъл и хубав. Наоколо беше пак тъй светло и прясно. Из
въздуха хвърчеха мушички и крилцата им блещеха срещу слънцето като златни.
Иглика хвана една пъстра калинка, тури я на ръката си и се обърна към нея с
оная малка песенчица, пълна с тайнственост за детското въображение и прилична
на сън.
— Калинке-малинке! Кажи ми, накъде ще се оженя?
Насекомото разтвори полека крилцата си, трепна, вдигна се високо-високо
и изчезна.
Иглика изгуби посоката му и на сърцето й етана тъжно. Наоколо като че ли
съвсем утихна. Даже звънчето престана да дрънка. Тя, уплашена от тая внезапно
настанала тишина и от тайната си, която откри на малката калинчица, изгледа
плахо около себе си и се залови за венеца.
Но ето че стадото се разбяга, малкото звънче тревожно зазвънтя. Из
храсталака с шум изскочи горският, червен и хубав като вчера.
— Добър ден, момиче!
Иглика поиска да отговори, но не можа да каже нищо.
Горският седна близко до нея, взе недовършения венец и почна да го
разглежда.
— Защо го не доплетеш?
— Дай ми го! — дръпна го из ръцете му тя.
— На ти го, ама като го свършиш, ще ми го дадеш.
— То не се знае — отговори троснато Иглика. И отведнаж я хвана яд на тоя
мустакат мъж. Тя си спомни за стария дядо Мартин, който беше толкова добър, и й
стана жално.
— Къде е дядо Мартин? — попита тя внезапно.
— Преместиха го.
— Колко беше добър той!... И какви шарени хурки знаеше да прави!
— Добър! Разбира се... Може ли да бъде лош такъв стар човек като него?
Той нямаше нито един зъб в главата си. А виж моите!
Горският показа зъбите си като вълк срещу агънце и настави със смях:
— Да искам, мога да те изям. - Тия думи не се харесаха на Иглика. Тя
скочи и се изправи.
Настана неприятно мълчание.
— Какво се замисли? — попита горският. — Седни си увий венеца.
Иглика се повайка малко, после събра цветята, кои-то бяха се пръснали по
тревата, седна и мълчаливо почна да доплита венеца си.
— Като се сърдиш, по-хубава си — каза горският. Иглика пак не отговори.
Горският бръкна в чантата, извади едно парче захар и го хвърли в скута
й.
Иглика го взе и сърдито го захвърли. Стражарят й хвърли още едно.
— Какъв си! — каза тя и не можа да се сдържи
да не се засмее.
Горският хвърли още едно. Иглика го взе и помери да го удари. Той си
отвори устата и си подаде главата напред.
— Хвърли ми го в устата.
Иглика го удари по челото със захарчето и почна весело да се смее.
— Видя ли!
— Отвори си устата, да видиш аз как ще улуча — каза горският.
Иглика, която забрави сръднята си скоро, като всяко дете се увлече в
играта. Тя си отвори устата.
Стражарят я приближи, посегна и тури с ръка шекерчето в отворената като
разцъфтяла роза уста.
Иглика го схруска със смях.
Горският изсипа на тревата цяла купчина захар и почна да нарежда бучките
около нея, една по една, и да я загражда.
— Чакай да видим ще стигнат ли да те заградя.
— Остави врата, че не мога да изляза, ей! — каза весело Иглика, като го
гледаше как обикаля около нея. При всяко негово навеждане тя усещаше топлината,
която идеше на вълни от мъжкото му хубаво лице. Играта й се хареса. Стражарят
не й се виждаше вече лош. Той никак не приличаше на другите хора. Толкова много
шекер, такъв весел и шеговит, такива хубави ду-ми! Тя го гледаше като насъне,
боеше се от него и тръпнеше, но не можеше да го остави. Той й се виждаше като
някой цар, богат и силен, на когото всички се покоряват, който може да направи
всичко, каквото иска.
— Ето, това е нашата къща — каза горският, като я обгради — и ти си, да
речем, моята невеста.
Той загледа момичето в очите продължително като орел, който следи от
висинето малката полска мишка.
Иглика отклони поглед настрана.
— Е, притрябвала ми е такава къща. Малко дъжд, и ще се стопи! — каза тя.
— За тебе аз друга ще направя. Стига да ме вземеш — рече стражарят и й
хвана ръцете в своите могъщи лапи.
— Пусни ме! Ти ме лъжеш! — почна да се тегли Иглика.
Тогава горският я прегърна като дете в силните си обятия и захвана да й
говори с тих и нежен глас:
— Иглико, ти си хубава! Ти не си вече малка. Цяла мома си! Аз те обичам
и искам да те взема. Там, в града, ти ще бъдеш като царица. Най-хубава от
всички. Ще ти направя дрехи, каквито поискаш, и ще ти дам всичко, всичко.
Каквото кажеш.
Иглика, предадена, изгубена, се отпусна на гърдите му като младо заклано
теленце, стопена от нежностите му, примряла от срам, магьосана от думите му.
— Кажи, искаш ли ме, Иглико? — шепнеше над нея горският и в чудната
тишина на тоя пролетен ден неговите упоителни слова идеха до нея като от
небето.
— Искам те, искам те — едвам проговори тя.
Горският тихо и неусетно я сложи върху тревата на топлата земя.
Привечер, когато тоя хубав пролетен ден вече гаснеше, Иглика вървеше с
наведена глава след стадото си и го закарваше към село. До нея вървеше с пушка
през рамо горският, едър два пъти колкото нея, и й говореше:
— Ти бъди спокойна. Утре пак изкарай стадото там. Тая неделя всеки ден
ще се срещаме. После ще се годим и тогава вече лесно.
Иглика го слушаше доверчиво и детинските й мечти рисуваха едно чудно
бъдеще, в което тя се губеше като мушица в златна паяжина.
На другия ден тя пак закара стадото си там, на същата поляна.
Денят бе хубав и топъл като вчерашния. Но Иглика не пееше вече и не
подвикваше на овците, които кротко си пасяха из шубраките. Тя седеше на големия
камък като на трон, босонога, гологлава, с хурка в ръка, прилична на
осиротялото царско момиче от приказките. Очите й бяха втренчени в далечината
надолу, дето се виеше пътят за към гората. Щом нататък се мернеше човек, тя
скачаше пъргаво, като дива коза, изправяше се на канарата тревожна, примираща
от вълнение и гледаше дълго надолу. Погледът й се замъгляваше от напрежение. Тя
изтриваше очите си и като им правеше сянка с ръка, гледаше пак. Ноздрите й се
разширяваха, душата й се вълнуваше от сладък и необясним трепет.
Цял ден прекара тя в трескаво очакване, но горският не дойде. Китката на
страната й увяхна. Вечерта тя се върна със стадото си сломена и отчаяна. На
другия ден тя отиде пак на същото място и пак чака. Но напразно. Цветята,
набрани за него, вехнеха и умираха в ръцете й. Кротките овци идеха смирено при
нея, гледаха я спокойно, дълго, и в техните безстрастни погледи личеше тъжен,
мълчалив приятелски въпрос. Но Иглика ги не милваше, не им подаваше трохи с
ръката си и те я заминаваха с тежка въздишка.
Горският пак не дойде. Той не дойде и на четвъртия, й на петия ден.
Вместо него дойде старият дядо Мартин.
— Пак ли ти, дядо Мартине? Ами другият? — попита зачудено и с трепет
Иглика.
— Той си отиде във Варненско... Преместиха го там. Жена му била болна. А
ти как си? — запита добродушният дядо Мартин.
Иглика не отговори. Главата й се замая. Тя седна зашеметена на камъка.
И бедното й малко сърце се сви от такава мъка, каквато никога досега не бе изпитвало.