Автор: Елин Пелин
Павел беше най-малкият син на дядо Йордан.
Той беше пъргав, пресметлив и очоваден човек. Някога баща му възлагаше големи
надежди на него. Праща го да се учи до трети клас и всякога, като спомнеше
името му пред хората, не изпущаше да каже:
— Както и да е, Павел има образование.
За да не се изхайти, той го ожени още на осемнадесетата му година за
най-хубавото момиче в селото. За Елка. Тя беше от бедно семейство, но Павел я
обичаше страстно. Тя бе стройна и напета мома, с мъничко смугло личице, с
големи жални очи, които гледаха мило и благо. Беше весела и жива и когато
запееше на нивата, гласът и кънтеше по цялото поле и хората оставяха жътвата
си, да я послушат.
Наскоро след сватбата Павел отиде войник. В казармата го обикнаха,
защото беше весел и хубавец и, главно, защото разполагаше с много пари и
черпеше кого де види. Там той се разгали и пропи. Службата му се хареса, той не
пожела да се уволни и остана свръхсрочно.
Тая негова постъпка огорчи баща му и озлоби братята му. Снахите почнаха
да гледат накриво жена му, която живееше при тях и работеше покорно и
мълчаливо. Но тогава беше още жива баба Марга. Тя обичаше Елка като свое дете,
жалеше я и я покровителствуваше. След смъртта на свекървата младата булка
остана беззащитна.
През първите години Павел си дохаждаше често в отпуска. През всичкото
това време той пиеше със селяните, караше циганите да му свирят, ловеше бас на
големи суми, пееше някакви си мръсни руски песни и на хорото пред всички щипеше
булката си за бузите и я караше да не знае къде да се дене от срам. Тя държеше
постоянно към земята своите черни угаснали очи и в погледа и се четеже тъга и
замисленост, дълбока потайна. Тя никога не се смееше с висок глас, както
другите жени в село, а само се усмихваше бледо и сдържано с малките си уста.
Тогава бляскаха зъбите и, гъсти, бели красиво криви отстрана, и тя ставаше
по-хубава.
След някоя и друга година Павел почна да си идва по-рядко, само на
по-големи празници, и то за по два-три дена.
— Не пущат повече - говореше той, - служба!
Той пишеше често на баща си отчаяни писма за пари, оплакваше се от
положението си, молеше се и казваше, че ако не му изпратят, той ще се убие.
Старецът бързаше да изпълни желанието му и по цели дни прекарваше в
неспокойство.
Снахите и братята му гледаха вече на Павел с истинска завист и омраза.
Постоянно говореха за дълговете на баща си, които в последните години бяха
нараснали, негодуваха, че те носят всичкия товар на плещите си, и го коряха, че
хранят жена му и детето му, а той не иска да знае.
Старецът всякога срещаше Павел с бащинска радост и милостивост,
забравяше домашния несговор, прощаваше му всичко и не се отделяше от него. Това
още повече ядосваше синовете му, а особено снахите му, но той се преструваше,
че не забелязва. Само сутринта, когато отиваше по стар навик в затворената
кръчва, хванала паяжина, станала глуха, пуста и тъмна, той дълго време се
разхождаше с наведена глава, мислеше ивъздешаше, скрит от всички. Павел
разбираше братята си, догаждаше страданията на баща си и се чувствуваше чужд в
къщата, дето бе се родил и пораснал, теготеше се и гледаше по-скоро да се
махне. Животът на братята му, на баща му, на селяните и на всички тук му се
виждаше прост и глупав. Той бе изстинал къмто Елка. Тя му се виждаше грозна
неинтересна, той се чудеше в себе си как се е оженил за нея и сълзите, които тя
мълчаливо лееше пред него нощем, го ядосваха и му омръзваха.
Една зима той вика Елка да живее в града при него, но скоро я изпрати
пак в село. Етървите и от завист я кръстиха "гражданката" и скарваха
ли се малко се ще я прекорят:
— Е, ние сме прости, ние в град не сме живели!
Най-после Павел престана съвсем да си идва. При това той се премести в
друг полк, в един далечен крайдунавски град, и никой го не виждаше, и никой
нищо не чуваше за него. Само от време на време достигаха в село тъмни слухове,
че се пропил, че станал лош, живеел с държанка и го ударил на разврат. Не са
знаеше отде идат тия слухове, но те дълго и упорито се мълвяха, растяха и
хората им вярваха. В празник, когато Елка отиваше в черква, всички я изглеждаха
съжалително и говореха зад гърба и:
— Горката невеста, какво и било писано! Как ли носи, как ли трае!
Елка се преструваше, че не чува, и заминаваше със своя Захаринчо, без да
погледне настрана. Но тия съжаления бодяха душата и като тръни и дълго я
мъчеха.
Често етървите и злорадо се нахвърляха върху нея и говореха с ненавист:
— Ние не сме слугини на твоя мъж да му гледаме жената. Нека те вземе
там, па правете каквото знаете. Той, човекът, си криви шапката нагоре-надолу,
пък утре ще се довлече да иска дял, ама на трески ще го надялат. С пръст той не
е пипнал тази земя. Ние си губим здравето над нея, нека си я разделим овреме,
та всеки своето да си знае.
Дядо Йордан, пред когото нарочно подхвърляха тия думи, се топеше от
мъка.
— Докато съм жив аз - не давам да се делите, а като умра, тогава ми
разделете и парцалите — казваше той със задавен глас.
И дълго в душата му се бореха клетвата и прошкатаи той мълчеше бледен, с
душа, обидена и препълнена с горчивина. И едва се съвземаше да каже:
— Деца, деца, защо се ядете! За всички ви има, за всички съм приготвил.
Какво ви пречи да живеете братски, защо ме мъчите на стари години!
Той вземаше на колене малкия Захаринчо и дълго го милваше. Захаринчо
беше две-тригодишно дете, тихо момченце, с болнав вид, с тъжния поглед на майка
си и със смело закривения нос на баща си. Децата на стрините му, насъсквани от
майките си, често го биеха.Стрините му го уриваха и мразеха. Когато то, като
всички деца, захленчваше да поиска хляб, те му викаха:
— У, пък тая мечка няма никога да се наяде!
Ако майка бу не беше наоколо, ще замахнат и да го ударят. Тогава детето
тичаше при дяда си захлипнало от плач и не можеше да се умири.
— Мълчи, сине, мълчи — казваше старецът, като триеше сълзите му, — те
скоро и дяда ти ще бият.
Мекият глас на дядо Йордан, който излизаше от дълбочината на обиденото
му сърце, ядосваше повече снахите му. Божаница не можеше да трае, ами казваше
надуто:
— Тате, тебе като никой не те закача - мълчи си!
Захаринчо не разбираше нищо от това, което ставаше в къщи, но усещаше,
че майка му страда, и когато стрините му я гълчаха и обиждаха, той се хващаше
за коляното й и говореше нежно:
— Мамо, мамо, не плачи!
Най-зла от всички в къщи беше Божаница, суха, висока жена, с дълго,
кокалест, грубо лице, посеяно с едри месести брадавици, с мустаци като на мъж. Тя
се караше на всички и всички мразеше, дори и мъжа си. Той често я биеше
немилостиво и за нищо. Тогава тя скришом се напиваше с ракия, която държеше в
долапа, затваряше се в стаята си, преструваше се на болна и не излизаше по цяла
седмица. В къщи всички знаеха, че тя лежи от инат, и не я жалеха. Само дъщеря й
Йовка, най-голямото и дете, постоянно я обикаляше, седеше дълго около нея и я
питаше:
— Мамо, какво ти е? Не искаш ли нещо?На ти ракия, пийни си, мамо!
Божаница вземаше шишето и жадно пиеше. Страните и се запалваха като от
треска, очите и се зачервяваха, тя млящеше грозно с уста и говореше на дъщеря
си:
— Скрий шишето, да не видят ония косестилници!
Йовка бе висока и грозновата като майка си, но имаше меко и добро сърце.
Лицето и бе сухо, бледно, дори прозрачно. Тя боледуваше постоянно. Някакъв
незнаен недъг гризеше здравето на това нежно и мило дете и то от ден на ден
линееше и съхнеше като цвете, в чийто корен живее червей. Тя всички обичаше и
на всички желаеше да угоди. Домашните крамоли измъчваха душата й. Неи беше жал
за стрина й Елка. Нея тя обичаше най-много и сърцето и беше безкрайно
привързано. Тя често спеше в стаята при нея, сгушена до малкия Захаринчо, и
често я сънуваше в страшни и чудновати сънища. Всяка вечер тя обичаше да стои
на високия тропозан пред къщи, да гледа как и оставя след себе си кървави
следи, които горяха на небето като пожар. Очите и бяха замислени и лицето й
приличаше на светица. Бедното дете мечтаеше нещо, но никой на знаеше какво,
защото то не говореше за себе си. Най-често Йовка мислеше за стрина си Елка.
Техните души се разбираха и обичаха мълчаливо. Когато майка й побесняваше от яд
срещу Елка и разпенено я обсипваше с клетви и укори, Йовка се изправяше бледа,
с широко отворени очи, с разперени ръце, изкрещяваше безумно:
— Мамо! Мамо!
И падаше като убита.