Автор: Елин Пелин
Смъртта на баба Марга, постъпките на Павел и
караниците в къщи съвсем сломиха здравата душа на стария Герак. По неговото
кръгло и благо лице тия житейски несгоди изписаха дълбоки бръчки. Посивялата му
глава се наведе към земята и сякаш се всади в плещите му. Стъпките му станаха
тежки и бавни, погледът - виновен. Веселитя му нрав се изгуби, сърцето му стана
тъжно, лицето замислено.
Сега той равнодушно посрещаше жътвата -
най-щастливото време за него, което го съживяваше, подмладяваше, повикваше на
усилена работа, правеше го могъщ, весел и пъргав като дете. Той пак ставаше
по-рано от всички и пак подканяше другите към работа, но гласът му вече не беше
бодър - нямаше сила. Синовете и снахите му не го слушаха покорно като някога, а
правеха това, което те сами мислеха за добро. Това обиждаше дълбоко стареца, но
той мълчеше и не знаеше кому да се сърди. Когато сутрин станеше и по стар навик
погледнеше небето, той не казваше както преди:
— Ех, че време ли е, момчета! Пак ще се къпе в човешки пот майката земя
— ами бавно и с въздишка речеше: — Тежък ден ще бъде тоя - може и да вали.
Човек не трябва да вярва всякога на утрото.
Дядо Йордан влизаше рядко в къщи. Къщата му
се виждаше грозна и проклета. В нея, дето с радост и любов бе отчувал децата
си, сега нямаше ни радост, ни любов. Нямаше вече какво да го влече и задържа
там освен старите му спомени, които не го оставяха, и малките му внучета, които
той обичаше да милва и които имаха бели хвъркати душици, както казваше той.
"Какво ли ги чака! Какво ли ги чака миличките?" - мислеше с
тъга той и ги гледаше мило и дълго, като че никога не беше ги виждал.
Случваше се, че някоя работа задържаше стареца повече в къщи. Тогава той
ставаше неспокоен и му се струваше, че е душно. В тая стая влезе, в оная стая
влезе, сякаш търси нещо, и никъде не го сдържаше. Бивало е да го видят
отстрана, че приказва нещо сам на себе си и се усмихва. Понеже синовете му
нарушиха стария обичай да ядат всички заедно на софрата, а се явяваха кой
когато си ще или никак се не явяваха, то и старецът не сядаше редовно.
Понякога, когато той си работеше нещо из двора около къщи, някоя от снахите ще го
извика от вратата:
— Тате, ела да обядваме, че те чакаме! Ще изстине чорбата!
Но дядо Йордан всякога схващаше някаква подигравка в тия думи и
продължаваше да работи, занесен в нерадостни мисли. Тогава чуваше зад гърба си
надуто и сърдито дрънкане:
— Кой ти е крив, като не щеш. Стар човек пък се подетенил. Който е
гладен, той и неканен ще дойде.
В празник или когато нямаше работа, дядо Йордан пракарваше повече от
времето си в затворената кръчва, ключа на която държеше сам той. Той там и
нощуваше. В тая кръчма, мрачна, пуста, неприветлива и тъжна като неговата душа,
беше тихо и пусто, не достигаше никакъв шум ни от улицата, ни от къщи, и той
можеше спокойно да се предава на своите мисли.
— Какво бях и какво станах! - въздишаше той и дълго и неподвижно седеше
на леглото си.
През дупките на затворените кепенци влизаха игриви слънчеви лъчи, падаха
върху прашните предмети из кръчмата и полека-лека се местеха,местеха се, докато
съвсем изчезваха и вътре ставаше тъмно. Старецът вдигаше глава, озърташе се,
сякаш търсеше тия зари, и търкаше челото си като човек, излъган от някой сън.
В къщата на Гераците, па и в цялото села се знаеше и говореше като
таинствена приказка-небивалица, че стария Герак има скрити пари. Мълвата
изкарваше неговите богатства на няколко хиляди жълтици. Синовете му не вярваха
в това - едно, защото беше за невярване, друго, защото баща им имаше дългове.
Но хорската мълва дразнеше въображението им.Божаница и Петровица скришом една
от друга дебнеха стареца и се мъчеха да открият скривалището на неговото злато.
Когато Петър се напиеше, той говореше в кръчвата пред всички:
— Добре прави старецът! Нека ги крие тия пущини. Кога да е, пак тая душа
ще пие и ще яде от тях.
Божан, наопаки, като хитър и скритен човек, уверяваше всички, че това е
лъжа, че баща му няма нито стотинка готови пари, че тоя имот, който имат, е с
пари купуван, че в тая земя са заровени те. Така говореше Божан, но душата му
не беше спокойна. Нему се щеше да тури ръка на тия пари и умът му кроеше разни
планове.
Понеже старецът държеше ключа на кръчвата сам и сам отваряше и
затваряше, когато някой от къщните отиваше в нея по работа, то Божан подозря,
че той там крие парите си, и почна да го следи. Често той ще влези при баща си
без никаква работа, ще се повайка насам-нататък като сънен, уж търси нещо, ще
промърмори на себе си и ще излезе. Старецът не допущаше лоша мисъл или съмнение
против сина си, но това негово поведение го дразнеше. Божан усещаше това и хитро
се предпазваше. Той ограждаше баща си с особени грижи. Когато старецът бе
обиден, страдаше от нещо и дълго не идеше на софрата, Божан отиваше при него и
като го гледаше нежно, говореше мазно:
— Тате, ела бе... Зарад мен ела! Свидно ми е, татко. Деца сме ти, а
бягаш от нас. Хора сме - грешим, па ти ни прощавай!
Също с такава престореност Божан пазеше баща си от нападките на
Петровица и на злодумната си жена.
Отвореше ли уста някоя да каже нещо пряко и остро на стареца пред него,
Божан се спущаше въз нея и острият му нос побеляваше от гняв. Много пъти той
вдигаше ръка да бие, но старецът го спираше с трептящ глас:
— Синко, недей! Не се смразявай
заради мен!
Божан намираше случай да остане насаме с баща си и тогава му говореше с
престорено участие:
— Не подавай се на мисли и на
грижи, татко, всичко ще се поправи. Мама, бог да я прости, отиде по реда си, па
ние, вика се, сме живи - няма да те оставим. Жените ти не слушай. Па и за Павел
не мисли толкова. И нему ще му дойде умът в главата. Ще се прибере и той. Те,
птичката - нищо животно, па и тя не забравя гнездото си! Дай си широко сърце,
татко! Бъди като напред! Помниш ли какво беше някога, когато бяхме мънички!
Когато ти се весел, татко, цялата къща е весела!
Мекото сърце на дядо Йордан се топеше от
такива думи. Той заклащаше глава, като че искаше да каже:
— Не, мина се то! Всичко се
свърши!
Но само въздъхваше тежко и очите му се наливаха със сълзи.