"Ако имаш само една градина и библиотека, имаш всичко!"

Гераците - Шеста глава


         Защо беше дошъл Павел? Той имаше само петнадесетдневен отпуск. Не изглешдаше, че тук го е довело желанието да види родното си гнездо, близките си, жена си и детето си. Той скучаеше страшно и не знаеше как да прекара времето си. Дните му се виждаха безкрайно дълги. В къщи го не свърташе, домашните разправии го ядосваха и той не можеше да ги търпи. Денем всички отиваха на работа и селото запустяваше. Само бабички, недъгави и стари, дремеха в дрипите си по пътните сенки или се мяркаха като влечуги към чешмата. Даже децата и кучетата се отмъкваха по нивите.

        Над селото трептеше нетърпима душна мараня. Павел седеше на сундурмата пред къщи, вял, тежък, гледаше лениво полето, дето светеше узрялата жътва, шибаше се с една тънка върбова пръчица по ботушите си и се клатеше на стола дълго, неспирно, като дервишин. После той слизаше бавно по стълбите, разхождаше се малко из двора, поглеждаше слънцето, да види кое време е, зяпаше с равнодушно любопитство върха на големия бор, пълен с врабчета, излизаше на пътя, поглаждаше още един път слънцето и тръгваше лениво по кръчмите да дири живи хора. Там намираше някой пътник или селянин, откраднал се от нивата да пие чаша ракия или да купи тютюн.

        Понякога привечер, когато денят се поразхладяваше, Павел излизаше на разходка по полето и отиваше на нивата при жътварите. Там бяха баща му, братята му, жена му и снахите му с всичките дечурлига. Там беше и болничавата Йовка. Тя не работеше нищо, а седеше под сянката на някое дърво, плетеше полилеи от класове и бавеше децата.

        — Помози бог! —   казваше Павел, като заставаше малко разкрачено в стърнището, огъваше тънката пръчица, която всякога носеше, и се шляпаше по дланта на ръката си.

        Десетина момичета загорки, които им жънеха, му отговаряха живо и високо. Петър също му отговаряше от сърце и се спираше да си направи цигара. Ризата му беше мокра от пот. По прашното му лице течеха малки черни поточета. Той снемаше сламената си шапка, избрисваше лицето си, поправяше шарената си риза, да му влезе хлад, и почваше жадно и шумно да пуши, като поемаше навътре края на устата си.

        — Ех, че жега бре, плаче нивата, плаче. Рони се онова ми ти жито като сълзи — казваше той и си въртеше погледа по цялата околност, пълна с жътвари, които ту изправяха, ту забиваха ниско глави, сякаш правеха някакви обредни поклони пред лицето на благословената майка земя.

        Снахите на Павел жънеха редом със загорките. Елка също. Но тя беше малко поотдалечена, самичка, като че ли изгонена от пъстрия ред, и не вземаше участие ни в разговора, ни в смеха на момите, който избухваше от време на време висок, силен, еклив и отведнаж млъкваше, сякаш пламваше и изгаряше в маранята.

        Когато идеше Павел, дъхът й се спираше, сърцето й силно и бързо биеше и неи й се струваше, че то ще изскочи из нагръдките й и ще пръпне из нивата като яребичка. Пред очите й се посипваха ситни искри като звезди и замрежваха погледа й. Тя се изправяше да си почине и поеме дъх, но не поглеждаше мъжа си. Тя усещаше очите на всички устремени към нея и в тоя момент би била радостна, ако се отвореше земята под краката й и я погълнеше.

        Две малки момлячета и една стара жена събираха ръкойките, а Божан и Петър връзваха снопите с въжета, които правеше бързо дядо Йордан, като изтръгваше най-дългите сламки от всеки вързан сноп.

        Божан сега бе в стихията си.Съблечен по риза, с голяма като паралия сламена шапка на главата си, той се хвъргаше да връзва снопите като върху скъпоценна плячка. Той работеше бързо, неуморно, като че се състезаваше. Той повдигаше всеки вързан сноп, както скъперникът повдига торба със злато, и после ги редеше на кръстци със свещенодействие, като че градеше жертвеници.

        Павел сядаше на сянка при Йовка. Той сваляше фуражка и се облягаше подпрян на лакът. При това движение лицето му се мръщеше болезнено, като че бе засегната някоя рана на тялото му, и очите му се свиваха от досада и от златния блясък на полето. Йовка му се радваше с детско чистосърдечие и го питаше наивно:

        — Чичо, дето си ти, жените госпожи ли са, или селянки?

        — Госпожи — отговаряше неохотно Павел.

        — И се с чадъри ходят, нали?

        — Разбира се.

        — Пък ние тук се печем на слънцето.

        Павел мълчеше.

        — Ами наистина ли има хора, които ядат жаби?

        — Швабите и талянците ги ядат.

        — Тю — казваше Йовка и се мръщеше погнусено.

        Малките, които слушаха с любопитство и с ококорени очи отстрана, се разбягваха с вик, като че между тях падаше жаба, и плюеха.

        Павел нямаше желание да говори.Той не бе някогашният весел, жизнерадостен и приказлив Павел. Понеже децата продължаваха да го запитват, той ставаше, повайкваше се празно и се отдалечаваше разсеяно и сънно през стърнищата към ливадите, които бяха покосени и безлюдни.

        Той не вървеше ни по пътищата, ни по пътечките, а се край синорите, иззад храсталаците и не му се искаше да среща хора. Ако някой познат или връстник го запиташе как е, добре ли е, кога е дошъл - нему се струваше, че тия въпроси са хитри изследвания, и той отговаряше виновно, пънеше се и не гледаше събеседника си в очите.

        Веднъж Павел, като обиколи жътварите и се повайка около тях, отби се в съседната долина и седна на сянка до студеното кладенче, което извираше изпод старите корени на три дъба братя. Там беше тихо, спокойно, сънно и прохладно. Павел дълго лежа по гърба си, затъпен, без никаква мисъл в главата си. Наоколо неуморно и еднообразно свиреха дръгачи. Павел ги слушаше и му се струваше, че той цял се разплесква на тънки металически кръгове, каквито се образуват в тиха вода от хвърлянето на камък, и че наоколо по края на тия кръгове са накацали всички горски щурци и ги дърпат равномерно бързо, разширяват ги, умножават ги и те се въртят и звънтят, звънтят.

        В близките храсти се изшумоля. Павел повдигна глава. При кладенеца спря баща му и свали шапка. Беше привечер. Грамадните сенки на дъбовете бяха прехвърлили дола и лежаха на срещните стърнища.

        Една гургулица наблиза усърдно и нежно зовеше другаря си.

        — Ти тук ли си? — каза дядо Йордан с бащинска ласка на сина си. — Аз мислех, че си отишъл вече в село.

        — Не ми се оставаше хубавото място — каза Павел, — пък трябва и да съм позадрямал малко.

        — Ти не изглеждаш добре. Болен ли си, какъв си?

        — А.... нищо...

        Павел смънка и започна да върти пръстена на пръстите си.

        Изглеждаше смутен.

        — Дойде си, пък не си весел и страниш, като че сме ти чужди.

        Геракът каза това нехайно и шеговито, но в гласа му звучеше болка. Той седна на поляната редом със сина си. Откак беше се върнал, Павел за пръв път остана така насеме с баща си.

        — Е, как живееш там, Павле, защо не се прибереш вече да поемеш работа? Ето, аз остарях. Скоро ще ида при майка ти... Ти по чужбина. На служба... Каква е тая служба, не знам. Защо ти беше?

        Слънцето клонеше да зайде. Вечерта падаше полекичка. И сенките, и светлината, и въздухът бяха станали меки. Бодливите стърнища, полето, покосените ливади, реките, нивята, цялата земя се беше някак разнежила, като че ли невидима божествена милувка бе минала по нея.

        Така мека и така нежна беше и душата на стария Герак.

        — И какво добро намери по тоя път? Нищо. Нито пари спечели, нито нещо за полза в живота си намери. Далеч от нас, кой знае как живееш по градищата? Отмиляло ти е всичко от сърцето, отчужди се от земята, дето те е родила и откърмила. Я погледни! Тия ниви и ливади, които виждаш насреща, се са наши. За вас съм ги печелил и на вас съм мислил да ги оставя. Земя хубава, плодородна, мека като душа - едно да посееш, сто се ражда. Е?... Но твоите ръце вече се срамуват от ралото!

        Геракът говореше меко и укорите му бяха нежни, топли и гальовни. Зад думите му се криеше страшно и скришно желание да бъдат те послушани.

        Павел не отговори.Той не погледна баща си в очите, а наведен, късаше бързо и нервно тревата под себе си.

        — Е, не мислиш ли вече да се прибереш? — попита баща му след дълго мълчание.

        — Не! - отговори твърдо Павел. — Моите намерения са други.

        — Какви?

        — Искам да заловя търговия в града.

        — Това е много по-умно, отколкото да киснеш на тая нищо и никаква служба. Само че търговия без капитал не може.

        — Аз за това съм и дошъл — каза Павел оживено.— Ти ще ми помогнеш, татко. Искам да отворя магазин, нещо като бакалница, ама по-голяма.

        — Късно си дошъл, сине — каза старецът с въздишка и заклати безнадеждно глава. — Баща ти вече няма пари.

        Павел пребледня. Полазиха го тръпки като мравки. Баща му не забеляза това. Той бе изненадан и обиден от предложението на сина си. Той гледаше замислен в земята и клатеше глава леко и продължително, като че там заравяше тежките думи, които бе казал.

        — Ти сам виждаш, татко, че службата дотегна и на мене. Тя ме развали, аз съзнавам самичък. Сгреших много и пред вас, и пред себе си. Сега искам да поправя грешката и всичката надежда ми е в тебе. Мислех - той ми е баща, ще ми помогне, а ти ми казваш друго.

        На стареца му стана жално.

        — Колко пари ще ти трябват? — попита той.

        — Пет хиляди лева...

        — Пет хиляди лева! — удиви се Геракът. — Че ти знаеш ли какво нещо са пет хиляди лева?

        Старецът се обиди. Той всякога и пред всички открай време криеше, че има пари. Сега нему се стори, че син му го изобличава, като иска такава голяма сума.

        — Пет хиляди лева! Пет хиляди лева! — повтаряше той. — Вие мене за милионер ли ме смятате? Мога ли да имам аз пет хиляди лева! Че от какво съм ги спечелил?

        — Ако ти сам ги нямаш, ще ипотекираш част от имота и ще ги земеш от Земеделската банка. Само ти можеш да ми помогнеш, татко!

        — Какво! — пресече го баща му и стана. — Ами какво ще кажат братята ти! Ще допуснат ли те да сторя това? Ти не мислиш какво приказваш бе, синко!

        — Ако може — каза твърдо Павел и също стана, — ако не може, аз ще се запилея пак в полка и така ще си окапя в службата. Добра стъпка без твоя помощ немога да направя.

        Бащата и синът несъзнателно тръгнаха, минаха дола и поеха през стърнищата за село.

        Половината от голямото огнено слънце бе паднало зад планинските върхове.

        Двамата вървяха успоредно, един до друг, и мълчаха. Павел наблюдаваше как баща му, без да погледне настрана, дръпна края на мустака си и го гризе нервно.

        Към село от всички страни се връщаха жътвари, уморени и съсипани от труд и пек. Мъжете вървяха напред с широки крачки, а далече след тях се тътреха жените с изгорени и погроднели лица, задянати с разни товари или с малки деца. Момичетата се опитаха някъде да запеят, но се изсмяха високо и млъкнаха. Полето заспиваше, непожънати ниви, прохладени от вечерта, изправиха класовете си към небето и сякаш дишаха успокоени. Закъснели гълъби, два по два, бързо отлитаха към гората, наситени и благодарни.

        Павел и баща му навлязоха в село. Старецът веднага се спря.

        — Павле, ти тая работа обмислил ли си добре?

        — Ако не съм я обмислил, няма и да ти говоря.

        — Хубаво! Тия пари аз ще ти дам, но ми дай дума, че няма да кажеш никому. Нито на братята си.

        — Ще мълча!

        В това време ги настигна Божан на кон. Той ги погледна подозрително, спря коня, поздрави ги и каза като че ли сърдито:

        — Къде сте толкова закъснели?

        — Заприказвахме се при кладенеца...

        Божан изсумтя неприязнено, бутна коня и ги задмина.