"Ако имаш само една градина и библиотека, имаш всичко!"

Гераците - Седма глава

        Валеше дъжд. От два дена не можеше да се работи. Полето си почиваше мокро, овлажнелите стърнища бяха изгубили златистия си цвят и бяха потъмнели. Пътищата бяха кални и хората се събираха по кръчмите като мухи, пиеха и приказваха за лошото време, за запарени снопи и гниещи невързани ръкойки.

        Божан лежеше в стаята си и не излизаше. Той се оплакваше от настинка. Жена му месеше хляб. Петровица переше под сайванта, а Елка шеташе из къщи. От мрачното време тяхната злост беше изострена, те бяха се карали за нещо и не си приказваха. Йовка седеше на сундурмата с глава подпряна на преградката, гледаше как ситно и полека вали и летеше с крилата на мечтите си в своето тайнствено, добро, неземно царство. Около нея се трупаха децата и играеха със ситни бели камъчета, събирани покрай реката.

        На сушина под стряхата Петър поправяше някакво си колело. Той беше гологлав и залисан цял в работата си. Павел седеше на стълбата и препрочиташе десети път писмото, което току-що бе получил. То бе подписано от някоя си Любица, почваше с нежности, написани на развален език, и свършваше със закана: "Да не мислиш ти, свиньо бугарска, че ко доджеш без паре, я чу тебе да узму..." Колкото пъти стигаше до тия последни редове. Павел стискаше зъби и ченетата му отстрани шаваха. При все това той изглеждаше доволен и не се насищаше да чете.

        Отведнаж из малката врата на на тяхната затворена кръчма излезе баща им и се спря с един страшен вик:

        — Е... сега... свършихте и това! Свършихте и това, а?

        Лицето му беше тъмнобледо и страшно, очите му бяха широко отворени и косата чорлава. Той почна да се бие по главата и гърдите, като разтваряше широко и отчаяно ръце.

        — Проклет да е! Проклета да е душата му!

        Той стенеше нечовешки, искаше да крещи и не можеше, защото го душеше някаква тъмна, непреодолима сила.

        Йовка, стресната в своите мечти, като видя дяда си, че се бие и стене, нададе ужасен вик и избяга. Павел и Петър претърчаха през двора и уловиха баща си от страни.

        — Назад, назад! - изкряска им той и се помъчи да се освободи. — Вие не сте мои деца! Да оберете баща си! Проклети да сте, проклети да сте!

        Павел и Петър се погледнаха в очите. Те разбраха отчаянието на баща си и застанаха поразени, без да знаят какво да му кажат.         Старецът увесна на ръцете им и се сгромоляса на прага като камък, изпаднал от някой стар зид.

        — Обраха ме, обраха ме! — застена пак той, като хвана главата си с ръце.

        В това време при стареца се притекоха Петровица, Божаница и Елка. Те се пазплакаха. Около полите им се усукваха децата и също почнаха да плачат. Малкият Захаринчо и болната Йовка прегърнаха коленете на дяда си и се разридаха сърцераздирателно. Те не знаеха какво бе станало, но страданието на дяда им бе ги поразило.

        Дойде и Божан.

        — Какво има, какво има? — запита той плахо.

        — Някой обрал тато — отговори през плач жена му.

        — Знае се кой го е обрал! — намекна Божан, блед и треперещ.

        — Кой? — викнаха изведнаж Павел и Петър.

        Старецът се изправи бързо. Той бе събрал силите си, но трепереше.

        — Слушайте, хей! Това е ваша работа — обърна се той към синовете си. — Да ми върнете парите! В черкова ще ви прокълна. Петстотин жълтици сте ми взели. Да ми ги върнете. Кой ги е взел - да ги върне, ще му простя. Инак в черкова ще го прокълна, в литургията...

        — Кой ги е взел, да ги върне — рече Божан и погледна към Павел с каиновска неприязън.

        — Аз ли? Мен ли обвиняваш! — изкрещя Павел гневно и обиден, цял треперещ, вдигна ръка срещу Божан.

        Елка се спусна с писък и прегърна мъжа си.

        — Павле, Павле, недей! Моля ти се!

        Той бишна жена си настрана. Петър се изпречи между двамата.

        — Ти нема за добро си дошъл — викаше Божан — И ръка ще вдигаш, а! Разбойник, хайдутин!

        — Божане — обърна се към него Петър, — не Павел, а ти, ти хитра лисица. Откога дебнеш. Мислиш, че ние не виждаме!

        Петър вдигна ръка и сложи тежък удар по главата на Божан. Жените писнаха и процепиха селото. За миг от всички страни се стекоха селяни. Любопитни глави почнаха да надзъртат иззад оградата. Павел и Петър свалиха брата си Божан на калната земя и сипеха върху му тежки удари. Около тях пищяха жените и децата. Елка плачеше безпомощно около Йовка, която бе припаднала. А дядо Йордан, когото подкрепяха няколко души, селяни, се теглеше из ръцете им и викаше:

        — Избийте се, кучета! Избийте се! По-добре да не сте се пръкнали!

        По улиците тичаха разтревожени хора и се питаха:

        — Какво има? Какви са тия писъци?

        — Гераците се изтрепаха един други!

        — Обрали старика!

        — Това е Божанова работа. Павел и Петър не умеят.

        Някои се смееха високо.

        Пристигна кметът и полякът с тежка кримка, закачена на рамото му, с небръснато четинесто лице. Те отведоха Герака в кръчмата му и почнаха да го разпитват. Отстрана стоеше дядо Матей Маргалакът и по бялата му брада течеха сълзи. В кръчмата беше тъмно и непроветрено. По тавана висяха големи паяжини, натежали от прах. Геракът заведе кмета при леглото си, дръпна шареното чердже пред него и повдигна една от плочите, с които бе постлан целият под. Под нея се отвори малка дупка, колкото с ръка да бръкнеш, добре измазана, дълбока и празна.

        — Ето — каза Геракът с отчаяние. — Тука си държах всичкото богатство - петстотин жълтици. Една по една бях ти спестявал четирисет години време. Сега... Проклети да са!

        — Кой, мислиш ти, дядо Йордане, е посегнал? — попита кметът.

        — Кой? Знам ли кой? Трябва Божан да е. Господ да го убие! Той често се въртеше тъдява. От вчера се преструваше на болен. Искам да го претърсим.

        Кметът, полякът и дядо Йордан повикаха Павел и Петър и отидоха да претърсят стаите, дето живееше Божан. Те разхвърлиха всичко, счупиха два сандъка, отваряха долапи, качваха се на тавана, но нищо не намериха.

        Божан седеше под сайванта върху процепа на една колесарска с превързана кървава глава и мълчеше. Около него седеше жена му с разплакано дете на ръце и кълнеше. Очите й бяха червени от плач, лицето й - изкривено и грозно. Косматите брадавици по него го правеха още по-грозно. Гласът й дрезгав и плачлив, се чуваше по цялото село:

        — Що дирите в къщата ми, чумата да ви подири! Ние хайдути ли сме! Като си имал пари, да си ги вардил! Оня със сабята нема за добро е дошъл!

        Хората, които се бяха струпали на портата, се подсмихваха на думите й. Всички бяха убедени, че Божан е обрал баща си. Като го гледаха с увиснала, превързана глава под сайванта, казваха:

        — Каква лисица е той! Преструва се на светец.

        Кметът и Геракът отидоха в общината и дълго се говориха насаме. След това дядо Йордан се върна в къщи с наведена глава. Хората се отстраняваха от пътя му и го гледаха съжалително. Той не се обърна настрана.

        Селяните полека-лека се разотидоха по домовете си. Само куп деца , плахи и любопитни, останаха да надничат около портата на Гераците.

        Петър и Павел отидоха в кръчмата. Те бяха съкрушени и печални, като че току-що бяха се върнали от погребение. Петър стискаше ръце в джобовете си и говореше на селяните, които бяха го заобиколили със съчувствуващо любопитство:

        — Не ми е за парите, ами за стареца ми е мъчно. Съсипан е човекът. Пък и той... В сегашните времена пари в земята държат ли се?

        — Вампирясуват се — обади се с насмешка един пияница.

        — Аз моите защо ги не държа в земята — каза дребният Ило Търсиопашката, който минаваше за най-големия сиромах в селото. Той беше толкова дрипав, че даже ушите му приличаха на кръпки.

        Всички се изсмяха на думите му. Той сам се ухили и отиде настрана, като продължи духовитостите си. Павел беше се подпрял до тезгяха и водеше дълъг и таинствен разговор с кмета. Зад тях се стъписваха разни сиромаси, чешеха се, побутваха се и се стараеха да дочуят нещо.

        Вечерта дъждът престана. Облаците се разкъсаха на големи парцали и през тях надникна луната - чиста, хубава, светла, като че ли излязла от баня. Скоро всичко се потаи и помири. Само дълго през нощта се чуваха бръщолевенията на пияния Ило Търсиопашката, който викаше от къщата си:

        — Селяне, обраха ме! Откраднаха ми парите!

        Той се изсмиваше високо, с глас зловещ и ехиден, който измъчваше нощната тишина като вика на кукумявка.