"Ако имаш само една градина и библиотека, имаш всичко!"

Гераците - Пета глава


        Пристигането на Павел беше неочаквано, но то не промени работите и не зарадва никого. Обидената, изгоряла като безводна градина душа на Елка остана неудовлетворена. Сега тя страдаше и по-дълбоко, защото бе унизена от тоя, когото обичаше и когото мислеше и чакаше денонощно. Павел я не помилва и не приласка. Първата вечер, когато влезе в стаята при него, тя пристъпи прага с трепета на млада невеста, която отива първи път при своя избраник.Тя бе жадна за прегръдки, изтомена от вечното желание за взаимност, за ласки, които лекуват мъката на самотността. Тя, задъхана, смутена, страхлива, припадна на леглото до него като ранен войник, който с мъка се е привлякъл в горещините до живителното изворче. Но Павел спеше или се преструваше на заспал. От него идеше оттласкваща студенина като от мъртвец. Тя надвеси своето бледо лице над неговото, хвана отпуснатата му ръка и я стисна с всичката сила на любовните желания. Павел отвори очи и я погледна студено, недружелюбно, като че искаше да и каже: махни се оттук! Тя разбра. От удареното й сърце протече кръв, но тя държеше до гърдите си своето мечтано щастие, своите блянове, своите надежди, своето едничко свето упование и не искаше да го изпусне, а искаше да го вземе, да го завладее, да го има. Тя го прегърна близко, сладко, обви го с малките си ръце, покри го с тялото си, потопи го в гърдите си и впи устата си в устата му. Но Павел бързо я оттласна със силните си ръце и каза с неприятен глас:

        — Остави ме, какво си се разглезила!

        Елка усети всичката острорезна студенина на тоя глас, всичкото равнодушие на тоя човек. Тя се дръпна мълчаливо, угаси свещта и легна до Захаринчо, който спокойно и сладко си спеше в ъгъла под иконостаса. Тя се усети съвсем изоставена, хвърлена, непожалена от никого, в една пропаст, дето се не чува ничия топла дума, дето не свети ничий сърдечен поглед. Само това мъничко създание, чието невинно сладко дихание покриваше нежно лицето й, само то беше близко, нейно, родно. Тя го прегърна като спасение и цяла нощ плака при него.

        Павел бе студен и към детето си. Няколко пъти той го взема на коленете си, говори му, но то го гледаше като чужд и не привикна към него. Тоя странен мустакат човек, когото то виждаше за пръв път, беше интересен, и сабята му, и  копчетата му, и златните ширити на ръкавите му привличаха детското любопитство, но думите му не бяха родителски и не го привързаха.

        Божаница и Петровица виждаха, че Елка страда, подозираха причината за нейната тъга и замисленост и тайно злорадствуваха. Те се отнасяха към нея с едно убийствено съжаление, което тя усещаше на всяка стъпка. Те не я караха на работа, сутрин не я викаха с тях, като тръгваха на жътва. Говореха й с предпазлив, мек и хитър глас, като на болник, обречен на смърт, и я огорчаваха повече. Само Йовка със своята изострена чувствителност усещаше колко се нуждае стрина й Елка от близост и утеха. Тя беше постоянно около нея, помагаше й в домашните работи и бавеше Захаринчо, когато той своеволничеше и пречеше на майка си.

        Братята също посрещнаха хладно Павел, особено Божан, който знаеше слабостта на баща си към него. Това дохождане на Павел му се виждаше подозрително. Защо си идеше той сега в това работно време и така ненадейно, след като не беше се обадил цели години? И той почна да мисли по-често за скритото богатство на баща си и да следи двамата, когато си говорят случайно насаме.

        Петър не знаеше да подозира. Ненавистта против Павел, която непрестанно се засилваше в къщи, не бе хванала корен в неговото широко и открито сърце. Той посрещна брата си с добродушна усмивка и дълго го разпитва за живота му. В близката света неделя той излезе с него по кръчмите, да се видят с хората, поръча вино и го черпи с видима радост, че са били живи и здрави пак да се срещнат.

        — Ти, Пальо — говореше той, като пийна повече, — зарежи тая глупава служба, стига си скитал по градовете, ами се прибери тук, да си живеем, както господ дал. Три аршина мустаци си пуснал и пак не ти иде на ума, че тая пуста служба не е за теб. Да сме някои сиромаси, да нямаме нищо, върви — пилей се, ами ние, какво? Не сме ли първи по имот в селото? Не скитай като слуга, ами ела да бъдеш господар тука. Да излезеш хей тъй на полето, па да свалиш шапка като в черква, да погледнеш и да кажеш хей така с ръка: те това хиий е мое! Па и парици има баща ни, Пальо. Нека ги крие да ги не гори слънцето, те пак са си наши.

        Петър говореше прав, с чаша в ръка и правеше широки кръгове с нея като оратор, който трисилно е господар на своята безсмъртна мисъл. Хората в кръчмата слушаха и се усмихваха недоверчиво. Някой каза с насмешка:

        — Божан, Божан да е жив, той ще хване златния дявол за опашката.

        — Божан ми е брат... Нека се възползува, ако умее. Отвореният капан лисици лови, не затвореният...

        Освен от виното, което пиеше чаша след чаша, Петър се опиваше и от собствените си думи, които той хвъргаше пред хората като артист, ясни, цъфнали като гол ем и цветя.

        Павел се въздържаше и от думи, и от пиене. При всяка нова чаша, която Петър му въвираше пълна под носа, той казваше:

        —Стига, брате, не ми е добре и не искам повече.

        Но Петър не го оставяше:

        — Пий бе, Пальо! Жаба на сухо кряка ли бе... Видели сме се веднаж в толкова години, дай барем да се напием!

        И Павел не можеше да откаже.

        Те се върнаха вечерта късно и пияни. Домашните бяха вечеряли и легнали да преспят краткия летен сън, за да станат рано пред зори за жътва. Елка не бе легнала. Тя ги чакаше да им сложи вечерята. Сутринта тя бе ходила в черква и бе облечена празнично. Тя зашета и се засуети из къщи. Леките и шарени чехли, обути върху зелени чорапи, хлопаха тихо из утихналата къща. Мъничко щурче усърдно църкаше нейде. Сянката й бягаше бързо по стените, осветени от кроткий огън на огнището. Тя редеше софрата, навеждаше се, изправяше се, отиваше някъде и пак се връщаше. Павел я следеше с очи, възбуден от виното, и трепетът на нейните млади форми, които той усещаше през ризата й, го съблазняваше. Но това не бяха светите желания на любовта, а намеренията на един развратен човек.

        Подир вечеря, когато влязоха в стаята да си ленат, той посегна към нея и поиска да я прегърне. Но тя го отстрани тихо, с опрощаеща усмивка, скръбна и загубена:

        — Какво искаш от една жена, която не обичаш!

        Той се засмя и посегна втори път. Усмивката му беше грозна и цинична. Елка се отдръпна настрана, погнусена от това грубо отнасяне с нея. Но той беше силен и едър. Той я събра на топка в обятията си и я целуваше с влажните си пиянски уста и бръщолевеше мръсни думи, които тя никога не бе чула, които я унижаваха и задушаваха от срам.Тя плачеше и се молеше, тя се блъскаше като уловена риба, тя мислеше, че не е в обятията на своя мъж, а в ноктите на някой гнъсен кошмар, и се чувствуваше осквернена и обезчестена. Но той душеше риданията й в мощните си прегръдки, наслаждавайки се безумно на своето победоносно насилие.