"Ако имаш само една градина и библиотека, имаш всичко!"

Гераците - Осма глава

        Павел не дочака края на отпуската си, а замина. Животът в родната му къща беше непоносим за него. Той се прости с баща си, който лежеше в тъмната кръчма и пъшкаше като ранен.

        — Прощавай, татко, и не се грижи много — каза Павел с просълзени очи — Ние няма да те оставим. Аз ще си дам оставката и ще се върна пак.

        Старецът заклати недоверчиво глава и не отговори нищо. Той се завърна към стената и пак застена.

        Петър, Петровица и децата изпратиха Павел до портата. Елка със Захаринчо вървяха последни. Когато Павел си взе сбогом и тръгна, тя заплака и сълзи обидно потекоха по страните й.

        — Де, не плачи де, не плачи — каза сухо Павел с видима неприятност.

        Той щипна по бузата детето си, качи се на коня, каза още един път сбогом и замина. След него се заклатушка на слабите си крака дядо Маргалак Той тръгна пеш за гарата да върне коня.

        В къщата на Гераците стана непоносимо и тежко. Като че не парите на стареца, а честта на целия дом беше открадната. Божан беше дал Петър и Павел в съд за побой. Той не бе ранен тежко, но лежеше още и се преструваше на смазан. Петър сам наглеждаше цялата работа. Старецът по цял ден стоеше в кръчмата си и никъде не излизаше. Вече нищо не го интересуваше. Той или лежеше със стенание на леглото си, или мълчаливо се разхождаше назад-напред из стаята, дълбоко замислен и помрачен ог нещастие. И в тая мъничка пустиня шумът от неговите бавни, тежки и отмерени стъпки се носеше тайнствено и глухо. Нему се струваше, че някой

дебнешком върви след него, и той се обръщаше плахо и бързо. Той не говореше с никого иза нищо. Вечер и на обед Елка идеше при него и му носеше храна като на затворник.Тя го състрадаваше дълбоко и често пъти искаше да го заговори, но той мълчеше. Веднаж тя изпрати при него Захаринчо. Понеже детето не можеше да отвори вратата да влезе, то почна да вика:

        — Дядо, отвори ми, дядо!

        Старецът пусна внучето при себе си, взема го на ръце и дълго го милва с овлажнели очи.

        Геракът колкото повече мислеше, толкова повече се убеждаваше, че Божан е турил ръка на парите му. Но той знаеше коравото сърце на сина си и не вярваше, че ще му ги върне.

        Той реши да прокълне крадеца в черква, но когато поиска да каже това на попа, бащиното сърце се сви от болка и той скри мисълта си.

        Животът в къщи беше непоносим. Подозрението и престъплението не можеха да живеят под един покрив Вражда и обида пълнеха дома и тежаха на душите. Божаница и Петровица, които къщната работа туряше в близост, се гледаха като изконни

врази. Те не позволяваха вече на децата си да се събират и играят заедно. Между тях се мяркаше Елка като далечна сянка, като странно безтелесно видение и мълчеше. Тя страдаше скрито и дълбоко. Вечер, когато всички заспиваха, тя отиваше в стаята на Йовка. Болната седеше на постелята си слаба, бледа, сякаш че хрупкото и тяло не беше в дрехите й. В стаята цареше тайнствен полумрак, беше

тихо и чисто. До леглото на болната стоеше една зелена стомна. Нямаше нищо друго. В иконостаса мигаше кандило и тантелената сянка от отворената резбарска вратичка пред иконата покриваше почти половина стаята и трепкаше неспирно. През отворения прозорец се виждаше осветеният от месеца двор. Там всички предмети заедно с техните неподвижни сенки изглеждаха заспали. Виждаше се разтворената кола и стърчащият на ритлите остен, стълбата, възправена въз стряхата на сайванта, веячката, стожерът, големият бор, под който лежеше и сладко преживяше биволицата.

        Елка сядаше тихо до болната, милваше нежно бледото и лице и казваше:

        — Днес изглеждаш по-добре, сестрице.

        Йовка се усмихваше като пред някое свето видениеи погледът и оставаше неподвижен срещу мътния прозорец.

        — Днес мама пак ти се кара! — казваше виновно тя.

        — Е, нищо, нищо, аз не й се сърдя — отговаряше Елка.

        — Какво приказват, стрино? Наистина ли татко е взел парите на дядо? — питаше Йовка и поглеждаше плахо настрани.

        Душата и се пълнеше с непонятен страх.

        — Дрънкат си хората. Нямат грях пред бога.

        Двете дълго мълчаха, потънали всяка в своите самотни нерадостни мисли. После се прегръщаха и плачеха. Плачеха тихо, с горещи сълзи, облекчаващи и сладки.

        Старият Герак виждаше, че съвместният живот в къщи е невъзможен, и реши да раздели синовете си.

        След жътва той повика по-първите хора и най-напред разделиха снопите по равно на четири дяла: един за Божан, друг за Петър, трети за Павел, а четвърти за него самия. Така той раздели и двора. За нивите и ливадите хвърлиха жребий.

        Къщата, която бе голяма и имаше от две страни стълби, той прегради надве - едната половина за Божан, другата за Петър. За себе си старият взема кръчмата с припадащия се към нея двор, при който присъедини и двора на Павел. Елка и Захаринчо той взема при себе си.

        Делбата бе справедлива. Тя не породи у никого недоволство. Божан още на другия ден отдели с плет своя двор, бързо направи харман и си хвана ратай. Той бе щастлив и доволен. Беше постигнал своите въжделения. Той цял ден ходеше гологлав из двора, измерваше, даваше заповеди и гълчеше високо на жена си и на децата си. Хората минаваха по пътя, спираха се, поглеждаха и казваха:

        — Отсега нататък той ще царува - другите ще робуват!

        Божан вършееше и сипваше житото в хамбара си с една трескава алчност и ненаситност. Той събираше класовете, закачени по плета, и зърната, паднали на земята. Гонеше с псувни врабците, които страхливо се застъпваха за своя мъничък дял. Той пъдеше с викове и попръжни калугерите и просяците, които идеха с благословия за шепа жито, сега, по харман, когато бог толкова изобилно го сипеше и дълго не можеше да се успокои, като че, бяха го нападнали разбойници.

        Вечер той седеше самичък в къщи и при светлината на огъня правеше нескончаеми сметки с голям дюлгерски молив и се озърташе да го не види някой.

        Божан не излизаше никъде и се боеше да похарчи пет пари за нещо. Той събираше яйцата по полозите и в празник киснеше в къщи като в засада и чакаше да чуе вика на Моше кокошара, за да му ги продаде. Той се пазареше дълго с него, караше се, сърдеше се и след като получеше парите, броеше ги с треперещи ръце три-четири пъти, да не би да са го излъгали.

        Неговото скъперничество стана пословично. Селяните почнаха да разправят всевъзможни истории. Ило Търсиопашката се кълнеше, че видял как Божан събрал няколко динени кори, хвърлени на пътя, и лакомо изял остатъка по тях, като ги

изстъргал тънко с ножчето си.

        На Петър му беше мъчно.

        На своето ново собствено огнище той погледна без ищах. Неговото сърце се изпълни с безсилна завист към Божан. Едно време, когато мислеше, че ще падне и в неговата ръка нещо от приказните пари на баща му, на широката му душа не тежаха грижи и той беше спокоен.

        Но сега!

        Сега той имаше само земя, широка и корава земя, с която трябваше да се бори. Труд и нищо друго. Но неговото сърце беше леко, птичо сърце. То обичаше да живее тъй, само по себе си. Трудът го плашеше. Той гледаше тая обширна буренлива земя, облещена към небето за благодат, и мислите му се носеха над нея черни и нерадостни като орляк врани.

        Той почна да мечтае и да пие. Мечтите убиваха волята му за работа.

        Пиянството го угнетяваше.

        Жена му ходеше да го търси по кръчмите, тътреше го в къщи, сърдеше се и го кълнеше люто. Хората се подсмиваха и шегуваха над нейното нещастие, а тя се оправдаваше като виновна, махаше силно с ръце, като се обръщаше към всички и говореше високо:

        — Не може така! Всичко на моите ръце оставил. Няма кой да ми помага. Децата са слаби, не ги бива за никаква работа.