"Ако имаш само една градина и библиотека, имаш всичко!"

Гераците - Девета глава


        Скоро след заминаването на Павел Елка се измени страшно. Тя отслабна съвършено. Лицето й увехна и доби жълт, болничав цвят. Около очите й се изписаха големи тъмнобакърени кръгове. Тя работеше цял ден, но в движенията й имаше усилие. Нейната хубава, пъргава снага гаснеше от немощ и когато ходеше, краката й се подкосяваха, тя се заваляше. като че току ще се сгромоляса да падне. Тя изгуби охота и не можеше да яде. Едвам преглъщаше два-три залъка и ставаше от трапезата.

        Това не беше вече Елка, а нейната странна блуждаеща сянка, която всеки ден се топеше и чезнеше.

        Изпърво тя се държеше и не се оплакваше никому. Когато хората й казваха, че е отслабнала, и я питаха какво й е, тя се мъчеше да се усмихне и отговаряше, че и няма нищо. Но на душата й падаше камък. Съжалението, с което я гледаха близките и чуждите, я съкрушаваше.

        Най-после силите я напуснаха съвършено. Тя едвам можеше да донесе пълни менци от чешмата до дома, ако не си починеше по пътя. Често тя падаше внезапно в някой кът на къщата или под стряхата, свиваше се на купчинка, лежеше дълго и скимтеше болезнено и страшно, като някое недобито псе. Понякога тя се затваряше в стаята си, лежеше безпомощна, смазана плачеше и нареждаше с неизразима горчивина:

        — Боже милостиви, боже милостиви, защо ме не прибереш!

        Това глухо стенание пълнеше с ужас мрачната тишина на кръчмата. Като че ли дълбоко в нейните основи бе заровен жив човек. Старият Герак излизаше полека от своята тъмна, нерадостна стая, в която не обитаваше вече златният дух на неговото съкровище, отваряше бавно вратата на стаята, дето плачеше болната, и питаше от прага с глас убит и безсилен:

        — Какво ти е, невесто? Болна ли си? Току плачеш и пъшкаш! Защо не кажеш!

        Елка отговаряше глухо, задавена от сълзи, с покъсано сърце:

        — Лошо ми е, лошо ми е! Ще умра!

        Нищо повече.

        Цялата къщна работа остана върху слабите ръце на дядо Маргалак. Той носеше вода, той метеше двора, той посрещаше и изпращаше добитъка, доеше кравите, а понякога и месеше. Той се грижеше и за Елка, и за господаря си, и за Захаринчо с нежността на ангел пазител и плачеше над тяхното нещастие. От време на време идеше да му помага Петровица, да навиди Елка и свекъра си и да им донесе нещо.

        Йовка лежеше в къщи и постоянно мислеше за стрина си Елка и за дяда си. Искаше й се да иде да ги види, но майка й не я пущаше и тя скърбеше в къщи и по цял ден се молеше пред иконостаса на кротката божа майка да прати мир и изцеление на всички.

        За Елкината болест се пръскаха различни слухове. Някои говореха, че оградисала, други — че Божаница й направила магия, че мъжът й Павел я отровил, за да се ожени за друга. Но малцина бяха налучкали истината. Павел бе заразил невестати си с нечиста и срамна болест, която тя криеше. Жените в селото със страх и шепот си съобщаваха това една на друга, жалеха болната, но се бояха и

срамуваха да я посетят.

        Елка не излизаше вече никъде. Сгущена в ъгъла до прозореца върху постелята си, с увиснала глава, със скръстени на гърди ръце, тя мълчеше неподвижна като камък.

        При нея идеха само няколко стари жени, близки роднини, и носеха понуда. Те влизаха в стаята и предпазливо и полека като при умиращ, с ръце мушнати в широките ръкави на кирливите си ризи, с печален израз на лицата, сядаха спуском на земята при нея, подпираха бръчкави лица на коленете си, цъкаха със зъби и се клатеха печално със зловеща безнадеждност като орисници:

        — Бедната Елка, хубавата невестица, на какво е заприличала!

        Тия посещения мъчеха Елка. Тя се срамуваше и ненавиждаше своите доброжелателки. Тя искаше да бъде сама, да се стопи и да си умре самичка.

        Тя не преставаше да мисли за Павел. Но в нейното въображение не се явяваше тоя Павел - груб мъж, който почерни младостта й, опозори я и я погуби. Тя мислеше за един друг Павел, любещ, далечен и желан, когото тя като че ли никога не бе виждала, който бе се мярнал някога в чудните и момински сънища. И унесена в спомени, които приличаха на мечти, тя за миг забравяше мъката си и се усмихваше приветливо на тоя мил и далечен образ. Тая усмивка светваше по лицето й мигновено и нетрайно, както светва последният слънчев лъч по върха на самотната бреза в гората. Тя замижаваше, за да задържи повече тоя образ във въображението си, и изсъхналите и уста шепнеха:

        — Павле, Павле, мили Пальо!

        Идеше есента. В стаята на Елка вятърът хвърляше от време на време по няколко жълти листа. Децата и момите се кичеха вече с есенни корави цветя с печални болезнени шарки. Старият бор плачевно шумеше нощем и съскаше, като че в клоните му се бореха змии.

        Елка гледаше от леглото си как по планините в далечината падат тъмни дъждовни облаци и намръщено гледат към полето. Непоносима мъка пълнеше душата и.

        Тя почна бързо да унива и гасне.

        Един ден дойде при нея Петър. Лицето му беше небръснато, обраснало с четина до очите, мустаците увиснали, избелели по върха като класове. Душата му миришеше отдалече на ракия. Той влезе и не знам защо си свали шапката. От това на Елка и стана страшно. Тя знаеше, че шапка свалят не пред болник, а пред мъртвец.

        — Елке — каза той разчувствуван, — това не може така. Утре ще впрегна воловете да те карам в града в болницата. Не е хубаво да се мъчиш.

        —Ох, не ща, не искам! — простена Елка.

        Думата болница й подействува страшно.

        — Не може така. Докторите знаят цяр на всичко. Близка си ни — защо да те оставим да гниеш.

        — Не искам, не искам! — каза почти с ужас Елка и хубавите и очи, пълни с болезнена светлина, се спряха умоляващи към Петър. Тя се дръпна в ъгъла, като че искаше да се запази.

        — Е, пък ти... Защо да не искаш? Там няма да те колят, ами ще те лекуват...

        — Не искам, не искам! О, не искам!

        Петър се повъртя, помачка шапката в ръце, почеса се и излезе.

        — За твое добро го правя... Пък ти, ако щеш...