Автор: Елин Пелин
Скоро след заминаването на Павел Елка се
измени страшно. Тя отслабна съвършено. Лицето й увехна и доби жълт, болничав
цвят. Около очите й се изписаха големи тъмнобакърени кръгове. Тя работеше цял
ден, но в движенията й имаше усилие. Нейната хубава, пъргава снага гаснеше от
немощ и когато ходеше, краката й се подкосяваха, тя се заваляше. като че току
ще се сгромоляса да падне. Тя изгуби охота и не можеше да яде. Едвам преглъщаше
два-три залъка и ставаше от трапезата.
Това не беше вече Елка, а нейната странна блуждаеща сянка, която всеки
ден се топеше и чезнеше.
Изпърво тя се държеше и не се оплакваше никому. Когато хората й казваха,
че е отслабнала, и я питаха какво й е, тя се мъчеше да се усмихне и отговаряше,
че и няма нищо. Но на душата й падаше камък. Съжалението, с което я гледаха
близките и чуждите, я съкрушаваше.
Най-после силите я напуснаха съвършено. Тя едвам можеше да донесе пълни
менци от чешмата до дома, ако не си починеше по пътя. Често тя падаше внезапно
в някой кът на къщата или под стряхата, свиваше се на купчинка, лежеше дълго и
скимтеше болезнено и страшно, като някое недобито псе. Понякога тя се затваряше
в стаята си, лежеше безпомощна, смазана плачеше и нареждаше с неизразима
горчивина:
— Боже милостиви, боже милостиви, защо ме не прибереш!
Това глухо стенание пълнеше с ужас мрачната тишина на кръчмата. Като че
ли дълбоко в нейните основи бе заровен жив човек. Старият Герак излизаше полека
от своята тъмна, нерадостна стая, в която не обитаваше вече златният дух на
неговото съкровище, отваряше бавно вратата на стаята, дето плачеше болната, и
питаше от прага с глас убит и безсилен:
— Какво ти е, невесто? Болна ли си? Току
плачеш и пъшкаш! Защо не кажеш!
Елка отговаряше глухо, задавена от сълзи, с покъсано сърце:
— Лошо ми е, лошо ми е! Ще умра!
Нищо повече.
Цялата къщна работа остана върху слабите ръце на дядо Маргалак. Той
носеше вода, той метеше двора, той посрещаше и изпращаше добитъка, доеше
кравите, а понякога и месеше. Той се грижеше и за Елка, и за господаря си, и за
Захаринчо с нежността на ангел пазител и плачеше над тяхното нещастие. От време
на време идеше да му помага Петровица, да навиди Елка и свекъра си и да им
донесе нещо.
Йовка лежеше в къщи и постоянно мислеше за стрина си Елка и за дяда си.
Искаше й се да иде да ги види, но майка й не я пущаше и тя скърбеше в къщи и по
цял ден се молеше пред иконостаса на кротката божа майка да прати мир и
изцеление на всички.
За Елкината болест се пръскаха различни слухове. Някои говореха, че
оградисала, други — че Божаница й направила магия, че мъжът й Павел я отровил,
за да се ожени за друга. Но малцина бяха налучкали истината. Павел бе заразил
невестати си с нечиста и срамна болест, която тя криеше. Жените в селото със
страх и шепот си съобщаваха това една на друга, жалеха болната, но се бояха и
срамуваха да я посетят.
Елка не излизаше вече никъде. Сгущена в ъгъла до прозореца върху
постелята си, с увиснала глава, със скръстени на гърди ръце, тя мълчеше
неподвижна като камък.
При нея идеха само няколко стари жени, близки роднини, и носеха понуда.
Те влизаха в стаята и предпазливо и полека като при умиращ, с ръце мушнати в
широките ръкави на кирливите си ризи, с печален израз на лицата, сядаха спуском
на земята при нея, подпираха бръчкави лица на коленете си, цъкаха със зъби и се
клатеха печално със зловеща безнадеждност като орисници:
— Бедната Елка, хубавата невестица, на какво е заприличала!
Тия посещения мъчеха Елка. Тя се срамуваше и ненавиждаше своите
доброжелателки. Тя искаше да бъде сама, да се стопи и да си умре самичка.
Тя не преставаше да мисли за Павел. Но в нейното въображение не се
явяваше тоя Павел - груб мъж, който почерни младостта й, опозори я и я погуби.
Тя мислеше за един друг Павел, любещ, далечен и желан, когото тя като че ли
никога не бе виждала, който бе се мярнал някога в чудните и момински сънища. И
унесена в спомени, които приличаха на мечти, тя за миг забравяше мъката си и се
усмихваше приветливо на тоя мил и далечен образ. Тая усмивка светваше по лицето
й мигновено и нетрайно, както светва последният слънчев лъч по върха на
самотната бреза в гората. Тя замижаваше, за да задържи повече тоя образ във
въображението си, и изсъхналите и уста шепнеха:
— Павле, Павле, мили Пальо!
Идеше есента. В стаята на Елка вятърът хвърляше от време на време по
няколко жълти листа. Децата и момите се кичеха вече с есенни корави цветя с
печални болезнени шарки. Старият бор плачевно шумеше нощем и съскаше, като че в
клоните му се бореха змии.
Елка гледаше от леглото си как по планините в далечината падат тъмни
дъждовни облаци и намръщено гледат към полето. Непоносима мъка пълнеше душата
и.
Тя почна бързо да унива и гасне.
Един ден дойде при нея Петър. Лицето му беше небръснато, обраснало с
четина до очите, мустаците увиснали, избелели по върха като класове. Душата му
миришеше отдалече на ракия. Той влезе и не знам защо си свали шапката. От това
на Елка и стана страшно. Тя знаеше, че шапка свалят не пред болник, а пред
мъртвец.
— Елке — каза той разчувствуван, — това не може така. Утре ще впрегна воловете
да те карам в града в болницата. Не е хубаво да се мъчиш.
—Ох, не ща, не искам! — простена Елка.
Думата болница й подействува страшно.
— Не може така. Докторите знаят цяр на всичко. Близка си ни — защо да те
оставим да гниеш.
— Не искам, не искам! — каза почти с ужас Елка и хубавите и очи, пълни с
болезнена светлина, се спряха умоляващи към Петър. Тя се дръпна в ъгъла, като
че искаше да се запази.
— Е, пък ти... Защо да не искаш? Там няма да те колят, ами ще те
лекуват...
— Не искам, не искам! О, не искам!
Петър се повъртя, помачка шапката в ръце, почеса се и излезе.
— За твое добро го правя... Пък ти, ако щеш...