Автор: Елин Пелин
Едно лято, скоро по Петровден, в село пристигна Павел.
Беше ясно и хубаво утро, прохладено от току-що изчезналата нощ. Селото
се бе пробудило и селяните бързаха из улиците към полето.
Дядо Йордан седеше гологлав пред вратата на кръчмата, поправяше някакъв
скъсан оглавник и говореше с дядо Матей Маргалака, който стоеше пред него с
вила на рамо.
Павел ги приближи, спря се и ги поздрави. Едър, снажен войник с бяла
ленена риза, със сабя през кръста. Баща му изправи глава, вгледа се в него и не
можа изпърво да го познае. Лицето на Павел беше бледно, слабо и болничаво.
Около очите му имаше тъмни, големи кръгове. Той се наведе да целуне ръка на
баща си, който още го гледаше някак странно и не знаеше какво да продума.
— Как си, татко, добре ли си? — проговори Павел, като триеше с кърпа
потта от лицето си.
— Я!... Павелчо, добре дошъл, сине! — изправи се старецът и почна да
целува сина си по челото. — Как така, сине? Аз мислех, че си ни забравил...Не
се обаждаш. Нещо слабичък си...Седни де, седни си почини тук. Е, синко, дойде
си, а... Сети се за бащиното си огнище!
— То птичката, Йордане, дето се е мътила, тамо ще си отиде - заговори
дядо Маргалак с тънкия си прегракнал глас и немощно заклати бялата си като сняг
глава - Ще зарадваш баща си, Павелчо, и булката ще се утеши, и Захаринчо, и..
Той току те вика вечери от ореха. Татко, татко, каже, ела да видиш колко
пораснах!
Павел седна на прага, а баща му застана пред него със скъсания оглавник
в ръка и не знаеше какво да каже от радост и от милост. Само повтаряше:
— Я гледай, а гледай! Дойде си, а!
Очите му се бяха налели и гласът му трепереше, но лице, с брада на
светец, сплъстена и бяла като косата му, свали вилата от рамо и почна да трие
очите си. Той на старини беше останал без жена, без деца, без род, без нищо и
без никого. Една дъщеря имаше, но тя още малка беше дадена слугиня в града. Там
порасна тя и потъна някъде. Никой не знаеше какво стана с нея. Разправяха, че
тръгнала по лош път. Тя имаше очи сини, сини като мъниста, които връзват на
конските оглавници. Дядо Йордан беше купил двора му, който беше до неговия, и
една-две нивици, що имаше, па беше го прибрал у дома, да му помага, колко може,
и да не мре от глад на старини. Той беше душа, пораснала в покорност на съдбата
- мека, блага, изпълнена с вяра и надежда, че всяко зло има край, че тоя свят
не ще се тъй да дърви, а един ден ще се оправи.
— Често съм думал на баща ти — проговори през сълзи дядо Матей, — и на
булката съм думал: "Павел ще си дойде, той има сърце". А тя, Елка,
светица е станала, синко от скърби. И пак устата и не проронва хулна дума.
Чисто сърце е тя.
Павел наведе глава и не каза нищо. Тоя разговор не беше му приятен. Той
простря краката си и като опъна набърчените чизми към коленете си, рече с дебел
дрезгав глас:
— Много прашуляк, брей! На станцията нямаше кола и аз блъсках пеши. Е,
ти как си, дядо Матей, как живееш?
— Слава на бога, синко. Живеем като всички хора. Ето, тръгнах да обърна
сенцето горе у валога, па се заприказвах с баща ти и закъснях. Прощавай, синко.
Да вървя, че докато стигна... Остарях, много паднах....
И дядо Матей, като се заклатушка на слабите си крака, скриви в уличката
с вила на рамо и се изгуби.
Зад гористите върхове на изток се показа слънцето. Големите сенки, които
постилаха баирите, и малките, които пълнеха долините, се вдигаха. Потоци
светлина рукнаха над полето, изпълниха доловете и преляха над земята. Голямата
дворска порта край кръчмата се отвори полека. Из нея с припрян говор излязоха
снахите на дядо Герак. Боси, заденати с бели пребрадки на главите и със сърпове
в ръце, те бързаха за нивата. Елка излезе последна и тихо притвори портата.
Като видяха Павел, те и трети се спряха изненадани и учудени.
— Я! Това е братец Павел ма! — рече Петровица, като бутна Божаница с
лакът.
— Гледай, гледай, гост сме имали, а не знаем - пристъпиха да го
здрависат те, като говореха весело.
А Елка застана настрана смутена, изненадана и бледа от вълнение. Малкото
и личице бе мило и хубаво под бялата забрадка, чиито краища бяха пуснати
свободно. Тъжните и големи очи овлажняха и пригледаха плахо. Тя, като неопитно
момиче, не знаеше какво да прави пред тоя човек, когото пазеше в душата и
мислите си като мъртвец, в чието възкресение не вярваше. Тя приличаше на
гугутка, която, скрита в гора, гледа през гъстата шума как под небето бавно се
вие сокол.
— Елке, Елке ма..., я каква си се възправила! Ела му речи добре дошъл
де! — викна и шеговито Петровица, която в добри часове ставаше наистина добра.
Елка, чиито боси крака се препънаха от срам, пирде като сянка и подаде
ръка на Павел, без да може да продума. Павел и пое ръката тежко, сухо и я
погледна със студено лъбопитство. Елка отстъпи настрана, смутена още повече,
иобърна лицето си да скрие сълзите си.
— Много сте подранили — рече Павел на снахите си, които стояха пред него
и го запитваха това-онова.
Елка гледаше мъжа си отстрани се с тоя поглед на подплашена гугутка,
учудено, изпод вежди и не върваше. Струваше и се, че това е сън, който я е
лъгал толкова често.
Дядо Йордан държеше оглавника в отпуснатите си ръце и не можеше да се
нагледа на своя син. И добрината на снахите му, и тяхната радост, която в тая
минута той не намираше престорена, топяха сърцето му и той забравяше в душата
си обидното минало, прощаваше всичко и мислеше:
"Ще се оправят работите. Злото не е трайно, доброто е господар на
човешкото сърце".
— Е, ти прощавай, братче Павле, ние да вървим, че денят напредва - рече
Петровица, - пратили сме жътварки на нивата, трябва да се бърза. Петър и Божан
отидоха на горната нива да връзват ръкойки. Вие с тате се гощавайте тук,
каквото бог дал, ние довечера ще се върнем по-раничко.
— Гледайте си работата, како! — рече Павел.
— Невесто, добре е Елка да остане в къщи — обърна се старецът към
Божаница.
— Е, нека остане, ако иска. Каквото с нея, така и без нея, не и е много
спорна работата — рече със злост Божаница и като се засмя престорено, настави
сопнато: — Хайде, хайде, че закъсняхме!
И двете етърви, като се успоредиха, обърнаха се назад, метнаха към Елка
поглед, пълен с подигравка и завист, и тръгнаха.
Елка остана смутена, повайка поглед към Павел и към баща си, но те и не
казаха нищо и тя тръгна след етървите си мълчешком, с наведена глава, и
забърза. Краищата на бялата и пребрадка се развяха назад като крилата на гълъб.
Старецът изненадан от внезапната злост на двете си снахи, седна на прага
наскърбен и мълчаливо почна да поправя скъсания оглавник.
Павел проследи с поглед Елка, която се затули в уличката зад реката,
стана и като разкърши плещите си, метна очи към полето.
Оттук се виждаше голяма част от селото, тая част, дето течеше селската
рекичка, дето Павел толкова обичаше да играе, когато бе малък, и дето посрещаше
Елка, когато бе ерген.
Сега селото бе безлюдно и тихо. Само сънни детски гласове и тропот от
кола идеха отнякъде. Широкият песъчлив път,който дели селото, разгадените и
боклукчиви дворища, червените керемидени покриви, високите върби и орешаци край
реката, всичко току-що събудено от новия ден, изглеждаше прясно, радостно,
спокойно и доволно от хубавото утро.
Зад селото се ширеше надалече узрялото поле, позлатено от слънцето,
украсено с тъмни кичести круши и сливаци, зелени храсталаци, тревисти синури,
пълно с работници и жътварки. През полето се виеше път.Павел видя снахите си и
жена си кака излязоха от селото и тръгнаха по тоя път. Петровица и Божаница вървяха
напред заедно. Далечно след тях вървеше Елка самичка, с наведена глава. Сърпът
блестеше в ръцете й и краищата на пребрадката и още трептяха като крилца.
Павел я гледа дълго, дълго, докато тя изчезна зад нивите- Гледаше я той
и не чувствуваше нищо, ни жалост, ни мъка, ни любов, ни радост, гледаше я като
нещо чуждо, далечно, неинтересно и си мислеше равнодушно:"Как ли живее тая
жена?"
Зад полето спокойно се синееха далечно разхвърлени планински върхове и
заграждаха хоризонта. Над тях се пушеше малко памучно облаче и блестеше на
слънцето като сребърно.
Павел гледаше тая широка картина. Пред нея душата му се разтваряше лист
по лист, като книга, и той неволно четеше далечни, неясни и мили спомени, които
го натъжиха.
Стария Герак видя как снахите му обидно погледнаха Елка и как тя,
усамотена и разплакана, тръгна след тях. Неи навярно се искаше да остане, но
тя, хулена и тъпкана толкова години, не можеше да надделее над себе си. Очите и
сърцето на Павел не я повекаха, не я задържаха. Думите на стария останаха
нечути. Той заплака. И наведен над работата си, той не смееше да погледне сина
си, за да не издаде сълзите си, не смееше да проговори, за да не проридае.
"Така е тръгнало и така ще върви - нареждаше в ума си той, - няма
да стане по-добре. Любовта бяга от човешките сърца, хората не са вече
братя".
Бащата и синът дълго мълчаха. Бащата не можеше да говори, задавен от
плач, синът, паднал в скука, отегчен, не знаеше какво да запита.
Най-после измъчената душа на стареца не удържа, избухна в еднодълбоко
ридание. Той захвърли оглавника и като вдигна треперящи ръце към сина си, който
стоеше пред него, заговори, задавен от сълзи:
— Синко, видиш ли как я уриват? И няма кой да се застъпи за нея. Ти се
пропъде, мене не слушат вече, а тя все мълчи и мълчи. Грях берем с нея, синко,
и тя е човек. Нашата къща и почерни младостта.
Тия думи на стареца не трогнаха Павел. Напротив от тях той почувствува в
душата си нещо пепеливо блудкаво, като че някой плю в нея. И обхвана го едно
лугаво и тъпо разкаяние, че се върнал тук.
— Е, мразят я.... Какво им пречи да я мразят — отговори сухо той, без
желание за продължи тоя разговор.
— Не пречи им нищо, синко, какво ще им пречи — заговори уталожен старецът.
— И тя работи като всички... Ама я гонят, нямат бога, нямaт смирение в душата
си. Всякой него си гледа, а за другите не иска и да знае. Всеки зинал като ламя
и прибира, мъкни, крие, като че ще векува на земята. Имот, колкото искаш. Има
за всички и още за толкова, и пак за врабчите трохици се карат. Захаринчо -
дете-шикалка, незлобно, мило, обича ги, а с капка вода биха го удавили. Не може
вече да се живее в къщи. И братята ти и снахите ти, всички са викнали да се
разделим, та да се разделим. Всеки своето да си поеме, всеки своето да си знае.
А що им пречи да да си живеят братски, да си помагат, да се обичат. Пречи им
завистта, своещината, лошото сърце, пречи им дяволът. Той ги държи в ръцете си.
Отворил е в душите им бакалница и търгува с доброто и злото.
Думите на стареца се задушиха от вълнение. Той подпря глава на ръце и
млъкна.
— Гледай си работата тате. Всяка болест си има цера — рече сухо и
безчуствено Павел, комуто дотегнаха бащините думи, и почна да се разхожда
нервно назад-напред, като теглеше дългите си сърповидни мустаци и гледаше
разсеяно по четирите страни на селото.
Душата на стареца не намери ни съчувствие, ни утеха от сина си, пред когото изля набраните с години мъки, и отново се усети самотна, обидена изоставена. Дядо Йордан втренчи поглед надолу към селото, дето между четири високи стройни тополи се издигаше синята селска черква с червен керемиден покрив, високо над който блестеше като звезда кръстът, и дълго и неподвижно гледа нататък. После отново наведе глава над скъсания оглавник и не можеше да се види плаче ли, мисли ли.