Врагът отстъпи, млъкнаха гърмежи,
димът вечерний ветрец разпиле,
очите морни сладък сън замрежи
и пак утихна бойното поле.
И той задряма в миг и засънува,
на свойта пушка наклонил глава,
и стори му се, майка си че чува,
че му нашепва сладостни слова:
- Не бой се, сине мой, от враговете,
макар и в боя ти да паднеш пръв -
за отмъщенье роден край зове те
пет века ръсен със невинна кръв.
Ако загинеш - загини достоен,
ако се върнеш, знай, че цял народ
ще слави вечно своя верен воин,
за него сложил своя млад живот!
Тя пак замлъкна. Той простря десница
да я прегърне - но за миг откри
очи - в небето грееше денница
и сипвахасе румени зари.
Тръбите пак тревога затръбиха...
И стана бодър, и в ужасний бой
падна на устни със усмивка тиха,
тъй както пада всеки смел герой.