Автор: Димчо Дебелянов
Далеч над мъртвите гори погледна мъртвата
луна
и пред очите ми разкри скръбта на тиха
равнина.
Напразно дирят път очи, напразно чака жаден
слух -
просторът царствено мълчи - навеки сляп,
навеки глух.
Понявга само тръпен хлад разбужда сънните
треви
и някой страшен и злорад слова загадъчни
мълви.
Аз дигам сепнато глава, сърце ми свиват страх
и мраз.
Потръпвам, спирам се, зова и мре без ехо моят
глас.
Като лампада в мъртъв храм погледна мъртвата
луна -
и аз бях слаб, и аз бях сам, сред пълна с бури тишина.