на Д. Т. Калфов
Някога ний бяхме там отвъд -
в оня тих и слънчев край, отдето
Струма морна от далечен път,
праща първи поздрав на морето.
Там сред плодната зеленина
на лъки, от златен зной горени,
спомняха разгромната война
само хижите обезлюдени.
И от призори до първи сън
стъпките на рой сурови войни,
като тежък непрестанен звън,
тръпнеха сурови и нестройни.
Всеки завой там ни бе познат,
всеки кът - тъй горестно възлюбен,
сякаш всеки - в този малък свят
бе намерил своя свят изгубен...
Но един и в сън нечакан час
нашия притихнал сън разсече -
тръгнахме... нощта бе пак пред нас,
ясний ден - тъй блед и тъй далече.
(Помня, че през тази нощ на юг
странна скръб вещаеше луната
и при всеки стон и всеки звук
звънка бе и плаха тишината.)
Ето ни сега на други бряг...
Друг - брегът, съдбата - все еднаква...
Близката долина лъха мрак
и дъждът, скърбящ и тих, потраква
по палатките... Аз пак съм сам
и мечта тъжовна ме увлича
в стария бивак, пустинно ням,
който в тази тежка нощ прилича
на едно сърце... Къде са те -
смелите ръце, гърди железни?...
Бурен в знойните лъки расте
и в безименна забрава чезне
споменът за оня слънчев кът,
дето жадните за радост тиха
в дни на много кръв и много смърт
мирен сън и мирни скърби пиха...