С болката на прималняло цвете
в пазвите на ранна хладина,
ден и нощ аз питам ветровете
и неверната луна:
странници, от път неуморени,
зрящи неизгледни далнини,
не узнахте ли дали над мене
нявга пак ще прозвъни
светлий глас на оня цар далечен,
който след притихнала тъга
в сън ми се яви и ми обрече
неизведени блага,
неизведени блага в страните,
дето ек пресреща всеки зов
и с венци нетленна пролет кити
всяка радост и любов.
Той склони над мен усмивка тиха,
но едва десница ми простря,
зли тъми ревниво го прикриха
в свойте ледени недра.
И дочух аз ласкав глас: бъди ми
вярна - и при теб в уречен час,
минал през моря неизбродими,
пак ще се завърна аз!
Де е той? - Аз чакам оттогава,
аз горя в пожар неугасим -
ту искра сърце ми озарява,
ту мрачи го мътен дим -
и кога в очи ми той възлезне,
мойта скръб безпаметно се рве
в бездните на сладости възмездни,
дето я Грехът зове.