Автор: Димчо Дебелянов
Когато нощ се спусне над земята
и морний ден в незнаен край замине,
самин кат плаха сянка в тъмнината
заскитвам аз сред тъмните градини.
И дълго вслушан с трепет непонятен
в словата на кристалното мълчанье,
аз спомням за деня си невъзвратен
и пролетното слънчево сиянье.
Предчувствье смътно болен дух обзима,
избликва кръв из цъфналите рани
и пламва мъката неугасима
зарад искрите, рано разпиляни.
Тогава морен спирам край фонтана
и плача с тях - те мойта скръб дозели, -
оголени върби през есен ранна
и кипариси в сън чела навели.