Автор: Димчо Дебелянов
Аз знам, че когато се нявга пробуди
душата ми, пътница морна заспала,
часът на великата горест ще бъде
по радост завинаги вече умряла.
Аз знам, че в очите й ужас предсмъртен
ще пламне и горко тогаз ще трепери -
ще види кристалния извор размътен,
в руини чертога свой тя ще намери.
Цветята увехнали прах ще покрива
и бурен навред вместо рози ще никне.
Напразно тогава сълзи ще пролива -
безмълвие, мрак ще се неи откликне.
Аз знам и самин във самотност живея,
че страх от шума в тишината ме куди -
душата си в сладостна дрямка люлея;
дано се тя никога веч не пробуди!