Автор: Алеко Константинов
Хляб и
зрелища
Уви,
престанаха фишеците! А пък ние, жителите на българската столица, как бяхме се
свикнали с тях през оная седмица на тържества. И каква нужда има да лишават
столицата от нейната празнична премяна. Оставете триколорните диреци, оставете
арките, оставете и флаговете - нека се развяват, нека на тия флагове зелената
боя, емблема на надеждата, ни вселява успокоение и ни приспива върху скута на
султанското благоволение. Пускайте фишеци, нека техният устрем мами нашите
погледи към небесата, нека техният пукот буди съзнанието за нашето величие и
зрелост...
Стига
вече рабско подражание на Белгия... Па и не остана вече на какво да
подражаваме: всичко белгийско е присадено на българска почва. Време е сега да
вземем друг, по-велик образец. А какво може да бъде по-величествено и
по-привлекателно от Римската империя, особено през първите векове на
християнството. И ако се взрем внимателно в пътя, по който сме я подкарали, с
радост ще забележим, че май-май не сме далеч от Римската империя. Криво да стоим
- право да хортуваме: какво ни дели сега-засега от римляните? Ама ще речете,
патриции нямаме. Кое каиш? Патриции ли? Я прочетете някои "Известия от
двореца" - ще ви се завие свят от титли, три пъти ще ви се пресече в
гърлото, догдето прочетете едно име. Я накарайте някого от Дивотинска околия да
ви изговори: "Заведующий еди-коя си част в полка на Нейно-Царско
Височество-Принцеса-Клементина-Сакс-Кобург-Готска,
Августейшата-Майка-на-Негово-Царско-Височество-Господаря, от генералний щаб
подполковник Бонапартов. Например, санким де. На гладно сърце можеш ли го
изговори! И кажете после това, че не сме прогресивна нация. Малко ли промени
станаха в обществения ни живот: вчерашний Лало Пуюв днес се именува Любомир
Дендонов, вчерашната Нъка Фъкюва днес се подписва - ако е грамотна - Надежда
Факлинска... Думата ми е, че патриции не липсват у нас.
За да
изравним разликата между нас и римляните, не остава освен да увеличим числото
на празниците и тържествата. А за това не се изисква кой знай какъв труд.
Засега мисля, че е достатъчно от 360 дена в годината да определим 180 дена за
тържества. Тъкмо половината. Ний сега имаме 52 неделни дни и 36 царски и
нецарски празници; като прибавим най-малко още 30 дена за срещи и изпращания,
набират се, кажи-речи, 120 празника в годината. Остава следователно да измислим
само още 60 тържества и ето ти тебе Римската империя. не вярвам, че една
комисия от благонадеждни хора ще срещне затруднение, ако й възложат да измисли
по пет нови празници на месец. Ний като васално княжество можем да усвоим
наготово някои официални празници на Отоманската империя, например: тезоименния
ден на негово императорско величество султан Абдул Хамид, възшествието на нине
благополучно царствующия падишах върху престола на халифите, сетне можем да
празнуваме байрама; също така нищо не ни пречи да празнуваме рождените дни на
всичките царе на земното кълбо, за да покажем, че ний сме прогресиюща нация.
Нека ни хвалят в "Revue d'Orient"...
Загубата
не е кой знай какво чудо. Да вземем за пример столицата: в София има 60 000
жители; ако всякой едно на друго изработва на ден по 3 лева за 60 дена
прибавени празници, всякой ще се лиши само от 180 лева в годината, или всичко
София ще изгуби само 11 000 000 лева. А цялото градско население в нашето мило
отечество ще се лиши от 180 000 000 лева в годината. Голяма работа! Разхвърляй
ги между селското население и свършено!... Мигар за хатъра на някакъв си
презрян метал ще вземам сега да се отказваме от тържествата. Яма йок! За друго
за какво има да му мислим: флаговете си ги имаме готови, нека се развяват цяла
година; диреците ще ги оставим да стърчат. Само за фишеци ще трябват пари. Но
за това нека му мислят австрийците; има да ги скубем сега с по14% мито, ще им
одерем кожите с търговския договор. Колкото пари смъкнем от гърба на немците,
всичките за фишеци ще ги хвърлим. През ден, през ден илюминации и огнестрои,
през ден, през друг паради ще правим; Зоологическата градина може лесно да се
превърне в арена за всеобщи тържества, в нея ще се помести цялото столично
население. Народното събрание в едно от нощните си заседания може да изкалъпи
надве-натри едно допълнение към наказателния закон: който оскърби някой член от
народната партия, осъжда се на разтерзание от дивите зверове. Това наказание да
се извършва публично в Зоологическата градина; осъдения ще го хвърлят в
клетката на лъвовете пред очите на тържествующето столично население и в това
време ще свирят музики и ще пукат фишеци.
Търговският
договор с Австрия отваря братски границите на България за австро-маджарските
търговци и фабриканти; те ще могат сега без никакви предварителни разрешения и
формалности да напълнят цялото ни отечество; тъй щото нашите търговци могат
отсега нататък да си почиват и да участвуват само в тържествата. Братята
маджари ще си имат грижата да въртят вместо тях търговия и да развиват
индустрия. Най-сетне стига им толкова на нашите търговци и занаятчии, нека си
поотпочинат...
Като
се заредят тържествата, на комисиите остава да се погрижат за храната на
тържествующия народ и тогава вече никой дявол не ще може да намери разлика
между България и Римската империя...
И за
храната е лесно: Рим е раздавал хляб на 300 000 гладници, какво струва на
българския народ в името на прогреса и народното величие да поддържа 50 000
гладници в София. Останалите 10 000 души, надяваме се, ще имат поне за хляб
пари. Ето ти тебе и разрешение на всички социални и економически въпроси: един
княз и две комисии! Едната ще раздава хляб, другата ще устройва тържества. Нека
му мислят авсрийците... Кой им е крив! Да са мислили, когато са подписвали
търговския договор, ха-ха, ха-ха...
Ний
сме си добре, ний сме доволни: имаме си конституция, с турците сме приятели -
какво ни трябва повече! Упоени от щастие, ние като римските тълпи ще викаме по
градските мегдани само:
"Panem et circenses!"...