Автор: Алеко Константинов
- Чакайте аз да ви
разкажа мойта среща с бай Ганя - обади се Стойчо.
- Хайде, разказвай
- извикахме всинца, защото знаем, че Стойчо умее да разказва таквизи комедии.
- И това беше във
Виена. Седя си една сутрин в кафенето, Мендля, поръчал съм си чай и взех да
прегледам нашите български вестници. Бях се вдълбочил в една много интересна
статия, в която се разправяше начинът, по който конституцията може хепидже да
се покътне, даже съвсем да се разглоби и пак да си бъде непокътната... Чета си
така, увлякъл съм се, по едно време като кресна над ухото ми едно: "О-о-о!
Добър ден!" - и една потна ръка сграбчи десницата ми. Дигам си очите: един
широкоплещ, черноок, чернокос и даже чернокож господин, със засукани мустаки,
със скулесто лице, с бръсната поникнала брадица, облечен (в какво мислите?) в
редингот, не закопчан, под жилетката му два-три пръста червен пояс, с бяла (по
нашенски бяла) риза, без вратовръзка, с черно, накривено калпаче, с ботуши и
един врачански бастон под мишница. Млад човек: да има, да има най-много
тридесет години.
- Извинете,
господине - казвам му аз със смирено учудване, - аз нямам удоволствието да ви
познавам.
- Какво? Не ме
познавате ли, кайш? Ти нали си българин ?
- Българин съм.
- Е?
- Е?
- Е хайде, ставай
да се разхождаме. Какво ще киснеш тука? Мен ме казват Ганьо. Ставай!
Нямаше нужда да ми
казва, че е Ганьо.
- Извинете,
господин Ганьо, аз не съм свободен сега.
- Ами че какво
стоиш в кафенето, като не си свободен?
Не счетох за нужно
да му давам обяснения. Но той не показваше ни най-малко желание да ме остави на
мира и току ми изтърси:
- Ставай да ме
водиш на баня. Де е тук банята?
О-хо! Да го водя
на баня! Мен почнаха малко да ме взимат дяволите, ама се сдържах, и не само че
се сдържах, ами ме и досмеша. Види се, че бай Ганьо имаше действителна нужда от
баня: отдалечко дъхтеше на вкиснато. Нямаше какво да правя. Съотечественик -
трябва да му служа. Па помислих си, и аз ще се възползувам от случая, ще взема
един душ. Беше горещо. Тръгнахме и се упътихме към една лятна къпалня с широк басейн.
Из пътя,. като срещахме нещо по-забележително, аз все считах за нужно да
указвам и обяснявам на бай Ганя, но забележих, че той неохотно ме слушаше и
току пропущаше сегиз-тогиз равнодушно по някое "А, тъй ли е?" или
"Знам аз", с което, види се, искаше да ми се препоръча, че не е
прост. Или пресичаше думата ми с някой въпрос, съвсем неподходящ с това, което
му обяснявах. Разказвам му например нещо за паметника на Мария Терезия на
площада между Музеите, а той ме дърпа за ръкава:
- Я виж, онази
там, със синия фустан, а? Как ти се вижда? А бе я ми кажи, как ги познавате вий
коя е такваз, коя не е? Аз много пъти съм се бъркал, а? - Бай Ганьо допълва
въпроса си с едно дяволско подмигване.
Пристигнахме в
къпалнята. Сърцето ми се стягаше - то като че предчувствуваше това, което ще
стане. Вземаме си на касата билети. Бай Ганьо иска "ресто" с шаване
на пръстите си, помъкнати в гишето. Касиерката му подава усмихнато остатъка,
бай Ганьо се впива в нея с маслени очи, поемва парите и с една своеобразна кашлица
си изказва чувствата. Тя прихва от смях, бай Ганьо, възхитен, засуква си левия
мустак и си заклатва главата:
- Че фромоза еш
домнетa`. А бе, Стойчо, я попитай дали знае влашки. - Щий румунещи? - пита сам
бай Ганьо.
В това време влиза
друг посетител и ний се вмъкнахме в общата зала. Околчест коридор. Наоколо
стаички за събличане, прикрити със завески. В средата басейн, отделен от
коридора с ниска дървена решетка. В басейна се слиза по няколко малки стълби.
Заехме с бай Ганя две съседни стаички. Аз се съблякох набързо и влязох в
хладния басейн. Във водата чинно и мълчаливо разтягаха мускулите си и пухтяха
няколко немци. Бай Ганьо се бави дълго време и зад завесата на стаичката му се
чуват пъшкания и се тракат някакви стъклени предмети; най-сетне отдръпна се завесата
и той се яви в натура, с влакнати гърди и с нашарени от чорапите нозе - като
държеше в ръка един възел: това бяха драгоценните мускали, вързани в една не
дотам чиста кърпица, които той се побоял да остави в стаичката. "Отде
знаеш, че стените им са здрави, ще откъртят някоя дъска, иди, че се дави
подир." Той се огледа по стените на коридора, потърси някой гвоздей да
закачи възела си; той мисли, че щом е стена, трябва да има и гвоздей по нея, и
се обръща към мене:
- Ама простя
работа тези немци, един гвоздей не им стига ума да забият, па казват, че ние
сме били прости.
Като се убеди
окончателно в простотията на немците, бай Ганьо сложи нерешително кърпицата си
с мускалите пред входа на стаичката си, за да му са пред очите, доде се изкъпе.
- Ти я чуй, момче
- обърна се той към мене, - ти хем се къпи, хем понаглеждай мускалите, па
гледай и мен какво нещо ще изкалъпя. - И с тия думи бай Ганьо дигна единия си
крак и стъпи на оградата... - Ти само гледай... Повдигна се, тури и другия
крак, изправи се, прекръсти се и извика:
- Гледай... Яла,
боже, помози... Хоп!... - И се хвърли във въздуха, изкриви краката си на кравай
и - бух! - сред басейна.
Снопове вода
бризнаха нагоре и се посипаха по главите на вцепенените от учудване немци:
вълнисти кръгове отскочиха от центъра към краищата, преляха зад басейна,
хлътнаха пак назад и когато водата подир няколко секунди се утаи и избистри,
всякой от находящите се в банята можеше да види уморителните жестикулации на
бай Ганя под водата. Той се повдигна нагоре, спусна си нозете, стъпи на дъното,
изправи се със затворени очи и запушени уши, изтърси се от водата - пуф! - и
пръсна вода през увисналите си мустаки - пуф! - и изцеди водата от косата и
лицето си, отвори си очите, погледна ме и се засмя:
- Ха, ха, ха... а?
Какво ще речеш?...
Аз не успях нищо
да река, защото той се пусна хоризонтално над водата и почна с ръце да пляска
повърхността, почна да плава по "гемиджийски": пляс! - с ръката и
ритне две текмета назад, пляс! - с другата ръка и още две текмета. Целият
басейн закипя. Като че бяхме под някой водопад. Вълни запляскаха към краищата,
вериги от капки бризнаха чак до насрещните стени.
- Туй се казва
"по гемиджийски" - извика през вълните тържествующият бай Ганьо; -
чакай сега да им покажем "вампор" на кое викат.
И като се обърна
по гърба си, той почна да нанася такива немилостиви удари с нозете си по
повърхността на разпенената вода, щото бризги летяха чак до тавана. Той завъртя
бързо ръце, за да изрази колелото на парахода: "Тупа-лупа, тупа-лупа,
фйюууу - и бай Ганьо изсвири с уста. Немците окаменяха на местата си. Те, по
всяка вероятност, приеха моя другар за някой новодошъл, не постъпил още в
лудницата възточен човек и аз забележих по лицата им не толкова негодувание,
колкото съжаление. А бай Ганьо, вижда се, прочете по лицата им безкрайно
удивление на неговото изкуство и затова възлезе бързешката по стълбата, изправи
се малко разкрачен, изгледа високомерно немците, почна да се удря геройски по
влакнатите гърди и извика победоносно:
- Булгар!
Булга-ар! - и още по-силно се удари в гърдите. Горделивият тон, с който изрече
тази рекомендация, говореше много; този тон казваше: "Ето го, видите ли го
българина! Този е той, такъв е той! Вий сте го чували само, сливнишкия герой,
балканския гений! Ето го сега пред вас, цял-целиничък, от глава до пети, в
натура! Видите ли какви чудеса е той в състояние да направи! И само това ли!
Ехе, на какви работи още е той способен! Прости били българите, а! Гиди, чифути
с чифути!"
- А бе я попитай
има ли сапун - казва ми бай Ганьо, след. като поизстина малко патриотическият
му възторг, - я виж нозете ми на какво ся заприличали...
И наистина, нозете
му не представляваха най-подходящ модел за Аполона Белведерски. Шарките на
чорапите му бяха се отпечатали на кожата - и без това нечиста и обрасла.
Впрочем с нечистотата не можем зачуди българите: не можем накара и най
разпалената фантазия да си представи нещо по-нечисто от туй, което може да ти
представи самата действителност...
С тези думи свърши разказа си Стойчо.