Автор: Алеко Константинов
-
Чухте ли новината? - извика Марк Аврелий, щом отвори вратата и се втурна
запъхтян в стаята.
-
Каква новина? - обадихме се всички.
- Бай
Ганьо се върнал от Европа!
- Не
може да бъде!
- Как
"не може да бъде" бе, господа, аз го видях, говорих с него... Първата
му дума... ха-ха-ха!... Първата му дума: оплес... ха-ха-ха!... Оплескахме я,
кай, ний нея... ха-ха-ха...
-
Стига си се кикотил бе - извика с нетърпение Арпакаша, - разказвай. Искаш ли
чай?
-
Арпакаш, дай да те цункам между очичките...
-
Говедо! - изпусна с добродушна усмивка Арпакаш и подаде една чаша чай на Марк
Аврелия, като го дръпна със свободната си ръка за къдравия мустак. -
Оберговедо!
-
Капитан, не крути, пожалуйста, параход - пошегува се Марк Аврелий, отсръбна от
чашата и ни разказа следното: - Въобразете си, господа, какво щастие, преди
няколко дена, на 22-й (Альоша, твойто любимо число), в неделя, отидохме с
Герванича на Искърските ханчета, към Враждебна; заварихме там сума свят...
-
Урвичците не бяха ли там?...
- Не,
не бяха, те бяха на техния Урвич... Недей ме прекъсва, Арпакаш... Сума свят
имаше, повечето иностранци - немци, чехи - и ни един, ама положително ни един
от тия вкаменени от апатия шопи... Само дядо Хаджи мина за чифлика си. Времето,
както знаете, беше чудесно; ония ти ливади, ония ниви, оная прясна зеленина на
гората, да не можеш да се надишаш... Чужденците дошли с целите си семейства,
надомъкнали провизия, постилки, люлки за децата; насядали са сам-там като
букети под сенките и си пируват хората. Да ти е драго да ги гледаш. И не да
речеш някои заможни, охолни хора, не, а все еснаф, работен свят - тенекеджии,
железари, дърводелци. Работи шест дни - седмия гуляй! А не кат вашите милости
да се завирате из задимените кафенета с вашата проклета "бачка"...
- Марк
Аврелий! Тебе ли чувам, гълъбче? Иван Златоуст, дай да те цункам!...
-
Млъкни, Арпакаш, недей ме прекъсва...
- Хей,
Амонасро, не прекъсвай човека - обади се Мойше.
- Ама
наистина бе, господа - продължава шегата си Арпакаша с маслен поглед, - кажете,
не е ли сладък Марк Аврелий особено като изговаря тази хубава думица
"бачка", туй "ч" е цяла музика...
- Ще
млъкнеш ли ти, Амонасро Етиопский?...
- И не
забелязахте ли, господа, каква бездънна омраза питае нашият сладчайши Марк
Аврелий към тази бачка.
-
Слушай, Амонасро, млъкни или ще накарам Мойше да ти налее цяла чаша коняк в
гърлото.
- Но
ка-кви зев-зе-ци наш-ти, кат видели ба-ба с га-щи, всич-ки-те го по-ди-гра-ли и
мо-ма-та му не да-ли, таааа-ра-ра-бум-бие, та-рара бум...
- Ти
си луд, Арпакаш, ей богу, луд си - каза с лек укор Марк Аврелий, - постой малко
мирен, моля ти се...
-
Артък веке, Арпакаш! - обади се Ожилката.
- И ти
ли, Ожилка, и ти ли, Бруте! Я запей ти "Снощи си минах край
Севлиево."
- Долу
Арпакаша! - извика Мойше и след него цялата компания зарева "долу!" и
накараха най-сетне етиопския цар да млъкне.
Марк
Аврелий продължи:
- Не,
наистина, господа, то е печално явление тази триклета "бачка", тя ни
е вкаменила, тя ни е покрила мозъка с плесен и паяжина. Ами че, моля ви се, аз
зная някои приятели, които цели десет години - десет години! - господа, това не
е шега - не са престанали да гният в задимените кьошета на "Панаха" с
карти в ръка, а пред носа им цъфти тази хубава, тази живописна градска градина,
от дъха и прохладата на която те не умеят да се ползуват; а пък вън от София, в
околностите, какви чудни места! Седим в кафенетата и въздишаме за Швейцария, а
пък стига ни само малко волица, и Швейцария, българска Швейцария е пред нас -
Витоша, Рила, Родопите! Най-последният бедняк-чужденец от живущите в София се е
насладил от величествения вид от Черния връх на Витоша, а я ми кажете, има ли
един - един, божичко! - шоп, който да се е качил на Витоша! Ний знаем примери
между работниците италианци, които са напущали тука готова работа само защото
им омръзва еднообразието и с риск тръгват да странствуват, за да видят свят, а
пък, от друга страна, има примери, като, да речем, овчаринът на Драгалевския
манастир, който цял живот е гледал от височините града София, гледал го е
години преди Освобождението, гледал е неговото разрушаване, обновяването и
разширението му, продължава и досега да се взира, седнал под сянката на ореха,
в неговия по-бляскав изглед и до ден днешен той няма воля да слезе от гората да
полюбопитствува, да види отблизо тази във всяко отношение интересна трансформация
на столицата!... Но аз оправдавам този своеобразен философ и даже, правичката
да ви кажа, завиждам на това дете на природата! Ами какво да кажа за мнозина от
нашите заможни граждани, които се душат цял живот в праха, миризмите и миазмите
на софийските стари улици, гледат цял живот хубавата драгалевска горица и не са
имали волята да станат, да идат там и да се насладят от нейния дъх и прохлада,
от омайния шум на пенливия поток и от славеите...
-
Брей, че ти си бил цял поет бе, Марк Аврелий, я гледай!... Ама я ми кажи ти
защо ни приказваш тия бабини деветини; нали уж за бай Ганя разправяш?
-
Затуй ти приказвам "бабини деветини", защото просто яд ме е, като
гледам каква апатия ни е вдървила... Да речете, че ний не отбираме от природни
ху-бости - не; не можем да не отбираме, защото това е естествено чувство -
говедото и то отбира; но работата е, че сме сковани от възточна неподвижност.
Ако те хвана, Арпакаш, за яката и те потътра към Урвичкия манастир, ти, щом те
наведа зад Кокаленския баир над искърската бездна и чуеш таинствения говор на
извилистата запенена река, ти ще почнеш да цъкаш с езика си и ще извикаш,
непременно ще извикаш: "Брей, че то цяла Швейцария, я гледай, че тя била
хубава нашата България и ний, глупци, да не знаем това, а киснем по празниците в
кафенетата." Но щом се върнеш в София и дъхнеш от задушената й атмосфера,
ти пак ще паднеш в летаргия, пак ще те вкамени апатията, додето не те потътре
друг за яката.
Сега -
за бай Ганя. Ний с Герванича цял ден сновахме из гората, търкаляхме се по
тревата между дърветата, ядохме, пихме, зяпахме веселите групи на чужденците,
които с душа и тяло бяха се предали на веселба; устроили бяха разни игри,
пееха, тичаха, скачаха - да им завиждаш! Надвечер, след една вкусна закуска,
влязохме с Герванича в ханчето да пием кафе. По едно време откъм Орханийското
шосе зачуха се звънци и след малко сред един облак прах зададе се файтон с
пътници. Слезе от колата един пътник, слезе втори и зад гърба на файтонджията
се зачу гласът на третия: "Бай Михале, че поемни дисагите; гледай да не ги
блъснеш някъде, да не строшиш мускалите, зере няма с какво да се отсрамим
пред... оногова."
И след
тия думи скочи от колата... бай Ганьо. Същият бай Ганьо, както си го знаете,
преди да тръгне за Европа; с тая разлика само, че си турил вратовръзка и освен
това сега има импозантна външност и чувство на собствено достойнство и
преимущество пред окръжающите. Човекът врял и кипял из Европа, Европа му
станала като таквоз... като нищо. Дръпна си той левия мустак, поизкашля се в
шепа и изгледа в полукръг с един поглед, с какъвто нашите полицейски изглеждат
арестантите, групите на веселящите се чужденци и като хвърли око и заклати
глава на своите невежи спътници, като че искаше да им каже: "Живи да ви
оплача", въздъхна дълбоко и многозначително произнесе: "Ех, Пратер,
Пратер!"
-
Какво каза, твоя милост, не можах да дочуя - обади се нареченият бай Михал.
- Живи
да ви оплача аз вас - произнесе състрадателно бай Ганьо. - Ех, Прàтер, Прàтер!...
Минавало ли ви е през ума какво нещо е туй Прàтера! Ама отде ще ви мине през
ума. А да взема да ви разправям - не можете го разбра.
И за
да покаже на своите прости другари кои са в състояние да го разберат, той се
приближи към една от веселящите се групи, при която се търкаляха няколко
изцедени бурета от бира, и като изобрази една ироническа усмивка, показа с очи
към горицата и изрече: "Дас ист булгарише Пратер, ха-ха-ха!..."
Цялата
група, с весело замъглени от пивото очи, изгледа отдолу-нагоре нашия
"немец" и един от компанията, без да се вслушва в бай Ганьовото ироническо
изречение, подаде му една чаша изветряло вино с думите:
-
Просим вас, гoсподин, искaате пиво?
"И
тези не ме разбират" - помисли си бай Ганьо и като се върна при другарите
си, прибави: "Нарязали се като... казаци."
След
туй компанията влезе в кръчмата и насяда близо до нас. Аз бях гърбом към тях и
бай Ганьо не можа да ме познае, а че не ме позна, това се видя от думите, които
той пусна за наша сметка: "И тези трябва да са се насвяткали. Немска
стока!"
Слугата
се приближи към пътниците и почна да изтрива масата:
- Не
искате ли нещо? - попита той.
- Не
щем, ний си имаме. Ама, хайде, нейсе, дай една вода и едно огънче: налей прясна
вода - поръча бай Ганьо.
Между
пътниците се почна един таинствен сериозен разговор, от който не всички думи
долетяваха до нас.
- Тази
вечер надали ще видим големеца, късно ще бъде - шепнеше бай Ганьо, - ще му
пратим армаганите и ще му сторим хабер за утре; па той ще ни нареди кога да
идем при княза.
- Ами
за княза нещо армаганец? - попита предпазливо бай Михал.
- Не
трябва - отговаря авторитетно бай Ганьо, - тука всичко е големеца; замажеш ли
му очите - тръгни по бели гащи. Ний ще му дадем туй, дето ни го написа
адвокатина, да го прочете и ако има нещо да поправи - негова работа! Пред княза
да се държите., брей, да не се уплаши някой. Вие мене гледайте какво правя.
Като кажа, както ни казаха да кажем: "Ваше Царско Височество, сакън да не
му приемете оставката, зере Задунайская губерния", и вий подир мене:
"Сакън, Ваше Царско Височество!"
-
Хелбетя, друго какво ще речем - покорно отговаря бай Михал.
- А бе
ти, Михале, малко на ботуш миришеш, че кой те знай? Опичай си акъла! -
предупредява наставнически бай Ганьо.
- Кой?
Аз ли? - оправдава се бай Михал. - Не думай така, братко, ще чуй някой. И
стените имат уши. Аз като чуя името "казак", треска ме хваща.
-
Треска те хваща, а? - шепнеше тихо, с подмигване бай Ганьо. - А като дойдоха
русите, кой обра говедата по турските села, а? Откога имаш ти тези богатства,
а? Кажи де!
- Ама
че и ти бе, бай Ганьо, правичката да си говорим - шепне бай Михал, - нали от
руско време ти останаха водениците. Кажи, не е ли тъй?
-
Хайде, хайде, то с тебе не може човек дума да прохортува. То било, каквото
било. Сега не е тъй. Сега Задунайская губерния, разбираш ли?
- А бе
как да не разбирам! - каза бай Михал и дяволски подмигна на другарите си.
И
тримата се изсмяха в шепа, за да не ги чуе някой.
-
Брей, опичайте си акъла, вардете се, че ако ви чуе някой - отиваме на
гюрултия... Хей, момче, какъв е онзи вестник там? "Свобода" ли? -
обърна се бай Ганьо към слугата.
- "Свободно
слово", господине.
- Ех,
че ми се иска да попрочета - шепне на другарите си бай Ганьо, - ама ме е страх,
дявол да го вземе. Ще чуе големеца - па иди се оправяй сетне.
Но
тъкмо в този момент произлезе една сцена, която накара пътниците да се вдървят
на местата си. Едно пет-шестгодишно момченце пристъпваше лениво около прага на
кръчмата и си пееше някакви импровизации и, види се, под впечатлението на
тридневното софийско непрекъснато "долу" в мотива на "Шуми
Марица" остави същинския текст и захласнато в песнята си, употребяваше
следующите втълпени в мозъка му думи: "Дó-лу-лу, дó-лу, дó-лу-лу, до-лу,
до-о-лу, до-о-лу, до-лу Стамболов!" Дружен смях на веселящите се групи
прекъсна импровизацията на детето, което, възбудено от неочаквания успех, отново,
с по-силен глас, почти с крясък, продължи песента си и вместо,, ма-арш,ма-арш!
-викаше "до-о, до-о, долу Стамболов, до-до-до-доолу, долу Стамболов".
Този път освен дружния смях зачуха се ръкопляскания и викове "браво",
"долу", "долу блудникът", "долу тиранинът" от
една компания младежи, които се връщаха от разходка.
Аз се
обърнах към масата на тримата пътници.
Бай
Ганьо и неговите другари се превърнали в статуи. С разтворени уста, с облещени
неподвижно очи, лицата им изобразяваха такава печална смес от страх и учудване,
щото не ми оставаше освен да съжалявам, че нямах фотографически апарат... Пръв
се свести бай Ганьо, обърна очи към манифестантите и веднага трепна, като че
поразен от електрически ток: един конен полицейски стражар минуваше по шосето и
чуваше тези ужасни викове и вместо да извади шашката си и като хала с бесен вик
да я развърти около главите на тези нечувани бунтовници, на тези черни души, на
тези разбойници и предатели, той изглеждаше спокойно, с добродушна усмивка на
лицето... Ако в този момент беше избухнал вулкан на Витоша, едва ли би слисал
нашите пътници повече, отколкото тази сцена...
-
Оплескахме я ний нея! - изговори с отчаяна въздишка бай Ганьо. - А бе, бай
Михале, я иди, моля ти се, около тезгяха, та надзърни в "Свободно
слово", виж там дано разбереш каква е тази работа...
-
Хубава работа, ами ти защо не отидеш? Я да ти видя куража! - отговаря бай
Михал.
- Ей,
че си прост! Какво бива най-сетне да надзърнеш; мини край тезгяха, уж че гледаш
ракията, подсвирквай си така, па с едно око, тъйцък, виж... да няма ново
минис... Има хас!...
-
Невъзможно нещо... Опичай си акъла!...
- Ами
не видя ли стражарина?... А бе я чакай, мечка страх, мен не страх - ще погледна
вестника, па майната му!
И бай
Ганьо стана от мястото си, засвири със зъбите си "Зелен листец" и
като се озърташе уж разсеяно, правеше орлов кръг към тезгяха; доближи се, хвана
за гърлото една бутилка с коняк и престорен, че чете етикета й, така си изкриви
надясно очите, щото човек насреща му би видял само белтъците им, и погледът му
падна върху сгънатата газета, от която се виждаше само заглавието
"Свободно слово". Той си потътра дясната ръка и като усили
"Зелен листец", за да заглуши шума на вестника, разтвори едната му
част и с ужасно изкривени надясно очи прочете: "Известия от Двореца.
Днес...се представи на Н. Ц. Височество президент-министърът и министърът на
вътрешните дела г. д-р К. Стоил..." - Нещо се пресече в гърлото на бай
Ганьо; той се изкашля; облиза си мигом засъхналите устни и метна изкривено око
по-надолу и прочете с големи заглавни букви: "Падна Стамбол...", и
сърцето на Ганя падна в ботушите му, той изтърва бутилката с коняка и за да
заглади произведения шум, почна силно да кашля... Обърна се бай Ганьо към
другарите си и изрече многозначително.
-
Беше!
- Хаир
сюле, бай Ганьо! - обади се бай Михал.
-
Свърши се тя! - допълни бай Ганьо и като се приближи при масата, пошепна тихо
на другарите си: - Стамболов ефенди боклатмъш! Стоилов сега...
- Не
може да бъде бе, що думаш! Във вестника ли?...
-
Разбира се!
- А бе
да не е някоя уйдурма?
-
Каква ти уйдурма! - извика с глас бай Ганьо и като събра всичкия си кураж,
затропа по масата и се провикна: - Хей, момче, я дай тука "Свободно
слово"...
Другарите
неволно си снишиха главите и почнаха да се озъртат плахо.
Момчето
донесе вестника и го подаде случайно на бай Михаля, но той, като че му подадоха
нажежено желязо, отдръпна си ръката и показа с очи към бай Ганя. Бай Ганьо взе
газетата и то се знай, пообърна се да види какво има, какво няма в кръчмата, па
най-сетне откъде ще се вземе толкова кураж у бай Ганя! Ама все пак куражлия!
Разгърна "Свободно слово" и почна: "Падна Стамб..." Закашля
се бай Ганьо, закашляха се още по-силно другарите му. Бай Михал изкриви окото
си към вестника да види дали чете право неговият смел другар и се увери, че
няма грешка... Наведе глава към вестника и третият другар и прочете и... треска
го втресе, и свят му се зави. Колко ли негови дела и делца, дрямали с години
под прокурорското сукно, ще измъкнат на бял свят тия две думици...
С
гушене, с шепнене, с кашляне иззобаха уводната статия и като назърнаха сам-там
из вестника, узнаха и се убедиха най-сетне, че работата е свършена.
-
Оплескахме я ний нея! Ами сега? Сега е късно вече да молим да не му се приема
оставката. Хай дявол да го вземе. Е, Михале, какво мълчиш, кажи какво да се
прави? - пита бай Ганьо.
-
Кажи, твоя милост; аз съм тъй слисан, като че ме е стоварил някой с бухалка по
кратуната - отговаря отчаяно бай Михал.
- Ами
ти бе, Гуньо, какво мълчиш? Кажи и ти някоя дума. Какво да правим сега, а?
- Е,
че зная ли аз... Каквото речеш, твоя милост - мъмли убитият духом Гуньо.
- Ами
че ти ум нямаш ли бе, серсем! Все аз ли ще ви оправям - вика почти просълзен от
отчаяние бай Ганьо, - нейсе, хайде и тоя път да ви науча... Знаете ли какво?
По
този въпрос бай Ганьо се позамисли намръщено, почеса се, дето го не сърби,
поизкашля се еднъж-дваж в шепа, бръкна в джеба на редингота си, извади една
хартия, сгъната на четири, и я подаде на бай Гуня.
- Я
прочети още веднъж тая пущина, та после ще ви кажа какво ще правим.
- Ами
защо, ваша милост, не я прочетеш ?
- Ама,
Гуньо, каздърма бени! Ти знаеш защо не я чета, на тебе пó ти иде отръки да
четеш онези папищашки думи...
Гуньо
разгърна хартията и прочете горе-долу следното: "Ваше Царско Височество!
Небесни гръмове се посипаха върху нещастните ни глави! Петвековното ни робство
е приятен сън в сравнение с грозния удар, който Северният враг ни нанася чрез
оставката на нашия - о! има ли думи! - най-гениален вожд, този Цицерон, този
Нютон на българския небосклон! O tempora, o mores! "Не, Ваше Царско
Височество! Ний още вярваме в здравия смисъл на доблестния български народ и
очакваме, че той няма да се раздели с човека, който е олицетворение на неговите
стремления и идеали, на всичко честно, благородно, целомъдрено, прогресивно,
либерално! Ний няма да повярваме, че Ваше Царско Височество ще поверите властта
в ръцете на ония развратни предатели, на ония невежи и невъзпитани нищожества,
които денонощно се, стремят да подкопаят основите на нашия държавен строй и да
хвърлят нашето мило отечество под миризливия ботуш на казака.
Ваше
Царско Височество! Timeo Danaos et dona ferentes! Горната резолюция се прие от
11 000 най-видни граждани и се упълномощиха Ганьо Балкански, Михал Михалев и
Гуньо Килипирчиков да я поднесат пред стъпките на Ваше Царско Височество.
Ураа!"
- Ей,
че сме калпав народ! - казва с клатене на глава и с цъкане бай Ганьо. - Като
бъде за лъжата, дъртите цигани са нищо пред нас. Че хич дотам бива ли? 11 000
най-видни граждани! Ха-ха-ха! Махни хилядите, колко остава?
-
Единадесет души - отговаря Михал.
-
Толкоз ли бяха?
- Е,
толкоз, бай Ганьо, правото - право. Аз нали ходих със стражар да ги събирам.
-
Калпав народ!... Сега знаете ли какво? За връщане назад не може и дума да
става. Ти, Гуньо, си едно парче адвокатин. Я се запретни, моля ти се, па дай
тука всички заедно да изкалъпим един друг адрес, за новия... Н€, аз имам
хартия. Па дано не узнаят, че сме дошли да молим за онзи хубостник, че ни е
спукана работата. Особено твойта работа, Гуньо... Ако дойде други прокурор.
Гуньо
се поизкашля...
- Дай
хартията и калема - каза той тревожно. - Вий гледайте, аз ще пиша.
И той
почна да пише: "Ваше Царско Височество! Небесни гръмове се посипаха върху
нашите нещастни глави!...
- Сега
трябва да го напишем наопаки. Как да го напишем?... Чакайте... Одобрявате ли
така: "Небесата се отвориха и посипаха благодат върху нашето
отечество."
- Само
отечество много просто излиза - заявява бай Ганьо, тури "нашето мило
отечество".
- И аз
мисля, че без мило не чини - казва бай Михал.
-
Добре, турих мило. По-нататък: "Петвековното ни робство е приятен
сън в сравнение с грозния удар"... Сега наопаки: "Освобождението ни
от петвековното ни робство е нищо в сравнение с бляскавото събитие, което
разруши веригите на грозния тиранин." Съгласни ли сте?
- Да
беше прибавил още "изчадие на пъкъла" - заявява бай Ганьо. - Ама
нейсе, по-сетне.
-
..."който Северният враг ни нанася чрез оставката на нашия - о! има ли
думи! - най-гениалния вожд, този Цицерон, този Нютон на българския
небосклон."
- Сега
туй как да го обърнем?... Чакайте... Ето как: "И което се дължи единствено
на Ваше Царско Височество, всемилостивейши баща и татко, като приехте оставката
на този - о! има ли думи - най-грозен мъчител, този Калигула, този Тамерлан на
българския небосклон."
-
Браво бе, Гуньо! - извика с възторжено блеснали очи бай Ганьо.
- Че
ти как го мислиш Гуня? - ласкае Михал.
-
"O tempora, o mores!"... Туй може да си остане. То, дето и да го
туриш, все си е на мястото... "Не, Ваше Царско Височество!"... Да
турим: "Да, Ваше Царско Височество!... Ний още вярваме в здравия смисъл на
доблестния български народ и очакваме, че той няма да се раздели с
человека..." Сега вместо "няма да се раздели" ще турим "и
ще изтрие от лицето на земята", а вместо "человека" ще турим
"свирепия звяр".
- Не,
по-добре тури "бясното чудовище" - поправя бай Ганьо.
- Аз
пък мисля да турим "Геена огненная" - каза Михал.
- Ех,
че го набута! Ха-ха-ха! Че отде-накъде "Геена огненная?" По-добре да
турим "мръсния кръволок" - казва Гуньо.
- Ха,
видя ли сега! Аферим! - одобрява бай Ганьо.
- ...
"който е олицетворение на неговите стремления и идеали - на всичко честно,
благородно, целомъдрено, прогресивно, либерално!" Сега да обърнем
наопаки... "който е олицетворение на народното нещастие!... на всичко
безчестно, вагабонтско, развратно, мракобесно и тиранско!" По-нататък:
"Ний няма да повярваме, че Ваше Царско Височество ще поверите властта в
ръцете на ония развратни предатели, на ония невежи и невъзпитани
нищожества..." Как да го обърнем сега?... Стойте! Дойде ми на ума! Ето
как: "Позволете ни, Ваше Царско Височество, да се считаме честити и да
изразим нашите най-безпределно верноподанически чувства, задето поверихте
властта в ръцете на ония благородни патриоти, на тия образовани и възпитани
държавни мъже... които денонощно се стремят да под-копаят основите на нашия
държавен строй."
- Как
така! Имаш грешка! - каза стреснато бай Ганьо.
- Сега
ще го обърнем наопаки, така вместо ,,да под-копаят" ще турим "да
закрепят". "И да хвърлят нашето мило отечество под миризливия ботуш на
казака."
-
Хайде сега да видим - казва бай Ганьо. - Сега е зорът! Не знаем, дявол да го
вземе, сегашните как ще я подкарат с Московията. Да знай човек, че искат
да се мирят - лесна работа, може сума неща да напишем: "Цар освободител;
цар покровител; едноутробни братя; немските келяви чифути" и прочее; ама
не знаем какъв вятър ще повее... Добре: "братя славяни", ами ако и
днешните са против славяните, па току виж... хоп! - бай Ганьо предател! Не,
знаете ли какво? По-добре онуй там за "миризливия ботуш" да го
изхвърлим...
- Е,
ами какво да турим!...
-
Сто-ой! Недей бърза! Ще помислим... Знаете ли какво? Сега ний, като не знаем
още какъв вятър вее, да турим и тъй, и тъй, па те нека го тълкуват, както им
уйдиса. Да турим така... "И да се прегърнем братски хем с русите, хем с
немците... Тю! Да ги порази господ!...
- Не,
хич не уйдисва така! Какво е това "хем-хем"? Пред княз така ли се
говори! - заявява адвокатствуващият Гуньо.
- Ами
как се говори бе, келеш! Ти мене ли ще ме учиш! - пламна бай Ганьо. - Ти знаеш ли
кой съм аз? Ти знаеш ли, че аз цяла Европа съм изходил? Не съм като тебе дърво!
Ти знаеш ли, че туй Иречек-Миречек ей тъй - зяпнали са ме слушали, като им
заприказвам. Мен англичани, мен американци ихтибар са ми правили в Дрезден...
че ти ли на ум ще ме учиш?... Ти знаеш ли, че аз...
- Зная
бе, бай Ганьо, как да не зная - оправдава се стреснатият Гуньо.
- Е,
ами като знаеш, какво там таквозинаке... Нейсе, пиши там, както знаеш...
- Да
напишем така: "... и да ни турят, ако не по-горе, то поне наред с великите
европейски сили"...
-
Нейсе, съгласен съм - одобрява бай Ганьо.
- ...
"с великите европейски сили, като ни възвърнат към величието на Аспаруха и
Крума."
-
Съгласен съм. Добре.
- Сега
по-нататък: "Ваше Царско Височество, Timeo danaos et dona ferentes!"...
Вместо него най-добре е да турим: "Vox populi, vox dei." Съгласни ли
сте?
-
Най-сетне, нейсе, тури го. То не е съвсем българско, ама като трябва, какво ще
му правим! - съгласява се бай Ганьо.
-...
"Горната резолюция се прие от 11 хиляди най-видни граждани и се
упълномощиха Ганьо Балкански..." и прочее, туй може да си остане цяло
докрай.
- Да
ги оставим ли само 11 хиляди души, или да покачим за хатъра на новите
още една-две хиляди? Да им подмажем колата?
-
Доста са, бай Ганьо. В нашия град кьораво и кьопаво да събереш, надали ще
излязат 11 000, ама хайде, нейсе, за хатър нали е!
-
Съгласен съм... Ами туйнаке... наместо Ганьо Балкански не е ли по-салтанатлия
да турим "господин Ганьо" и прочее? Да види княза, че не сме някоя
долна работа хора, а?
- И аз
тъй ще кажа - обажда се Михал.
-
Ефендилер, късно стана. Хайде да ходим! - извика файтонджията турчин от прага
на кръчмата.
Пътниците
заминаха за София.
На
другия ден, господа, прочетох в един от местните вестници, че пред големите
капии се е представила депутация от г. П., състояща от Ганьо Балкански и
прочее, да благодари за освобождението от тиранския режим.
След
два дена в този вестник прочетох телеграма от същия град, подписана от името на
"хиляди" граждани, с която уведомяваха големците, че бай Ганьо и
другарите му били самозвана депутация и че същинските народни избраници са
тръгнали вече за столицата да благодарят...
Аз
знаех хотела, в който спира бай Ганьо, и се упътих към него. Не исках да
изказвам негодувание за подлата му постъпка не защото всяко негодувание е
бледно, за да я похули; но желаех да направя един опит - дали е възможно да
накарам тази нещастна рожба на обстоятелствата да съзнае всичкия ужас на своята
постъпка.
На
таблата в хотела прочетох в коя стая е бай Ганьо и се изкачих по стълбите.
Почуках на вратата, никой не се обади. Натиснах дръжката и вратата се отвори.
Стаята празна. Заминали. Върху масата съгледах един къс хартия, на която беше
написано с бай Ганьовски почерк:
"До
редакцията на в. "Свободно слово". Последното название зачеркнато и
вместо него написано "Свобода". По-нататък: "Потайностите на
Стамболова" - и това зачеркнато и вместо него написано
"Анархия". Ясно се виждаше, че авторът на писмото дълго време се е
колебал кой път да хване, защото на много редове се забелязваха зачеркнати
думи, заменени със съвършено противоположни тям по смисълта. Написано например
"патриоти" н зачеркнато, а отгоре му написано "пладнешки
хайдути" - и това зачеркнато, и пак написано "патриоти". Цялото
писмо беше задраскано накръст с дебели черти, дръпнати от сърдита ръка, защото
за втората черта не хванало мастило, топнато още веднъж перото в мастилото и
дотеглена двойно по-дебела черта... Под зачеркнатите редове стояха следните
думи:
"На маймуни ни обърнахте, да ви вземе дявола с маскари..."