"Ученикът не е съд, който трябва да бъде запълнен, а факел, който трябва да бъде запален."

Таланти

Кошмар

“Welcome to my nightmare. I think you are going to like it. There’ll be some more when you come down…” - Alice Cooper

„Бягай, лигла такава! Можеш и по-бързо!”. Това и правеше. Тичаше. Движеше крайниците си машинално, но сякаш някой си беше направил гадна шега и ги бе разменил с тези на 80 годишен дядка, помъчил се да спринтира 200м (макар, че в случая със стареца и 20м биха му били достатъчни). Краката й тъпо и упорито отказваха да забързат темпото, все едно не ги беше грижа, че всеки момент собственичката им ще бъде разкъсана и нощният въздух ще се изпълни с дъжд от кръв, късчета човешка плът, омесени в апетитен водовъртеж от кайма с коса и разтрошени кости.

Усещаше горещият му дъх във врата си...

***************************************************

Аз те познавам...познавам те...- широко отворените й очи ясно предаваха картината до мозъка й, който обаче очевидно беше негоден да функционира точно в този момент. – Ти.. ти си...- Сълзите й напираха и отчаяни вопли на страх и болка се изтръгнаха от гърлото й, заедно с хлиповете и стоновете. Не можеше да се сети за името. Сякаш пухкаво котенце бе забило ноктите си и ги точеше дълбоко в езика й. Знаеше само, че е приятел. Приятелите, от друга страна, не искат да те хапнат с ябълка в устата като печено прасенце, освен разбира се в някое изкривено съзнание, където „любов” значи да наръгаш съпругата си 16 пъти с касапския нож, а „морал”- да лъжеш като дърт циганин, че не знаеш нищо за досадния съсед, изчезнал миналата седмица, докато подритваш накълцаните му останки под гаража.

***************************************************

Виждаше как се трансформира. Точно пред нея. Пукането, хрущенето, все едно кокалите му изпитваха непреодолимо желание да напуснат тялото му в различни посоки. Всички тези звуци се набиваха в главата й като стоманени клинци. Всъщност само структурата на мъжа се променяше. Гръдният кош се уголеми, за да направи място на огромното сърце и нарастващите бели дробове. Челюстта се издължи, черепната кутия промени формата си, лицето също. Цялото му тяло първоначално се покри с косми, наподобяващи червеникав мъх, след което те бързо се смениха с гъста козина.

Най- ужасната гледка, успяла да си запази почетно място на първите редове сред спомените в съзнанието й, беше лицето. Точно границата, на която човешкото започна да отстъпва на животинското. Когато хуманоидните черти едва се долавят под гъстата козина и очите... Очите, в които не е останало нищо друго, освен див червен блясък и хищно желание за засищане с плът. Нейната собствена плът

***************************************************

Умри! Умри, мамка ти! – крещеше отчаяно тя, докато острието рисуваше красиви червени извивки по врата на върколака. Или иначе казано: „Ръждясалият нож, незнайно откъде появил се, правеше дълбоки, грозни разрези от единия до другия край на шията”. Нащърбените рани зееха като гладни чудовища, а тя продължаваше да описва плавни дъги, но кръв нямаше... Сякаш животът бе изцеден много отдавна от това създание, което сега я гледаше със странна печал.

***************************************************

Отново тичаше, но този път не от него, а надолу по стълбите. Той беше мъртъв. „Дали?...” Студът безмилостно хапеше голото й тяло, а камъкът стискаше босите й стъпала в ледена прегръдка всеки път щом краката й целуваха черния мрамор. Не й пукаше особено, като се има в предвид, че си отиваше в къщи.

***************************************************

„Край. Това беше...”, помисли си тя. От гърдите й се изтръгна въздишка на успокоение. Отпусна се назад и се скри в меките завивки. Това беше просто един от онези сънища, които те карат да се събуждаш с див писък посред нощ, да чувстваш тъмнината натежала- притиска те и ти се иска да светнеш лампата и да си поемеш въздух, а пижамата ти вече е заприличала на плувен костюм.

Игра на светлината или дръжката на прозореца наистина помръдна?

„Луната се гони със сенките.”

После и другата...

Зад мръсните щори се очерта смътна фигура като дим, процеждащ се през тънки пердета.

Звук- драскане на нокти по стъклото. Криви и остри...

Прозорецът се разтресе.

Дръжките се завъртяха едновременно...

***************************************************

-  Това беше вторият път, когато се събуждам с писък. А навън се чуваше същият звук... Е, всъщност се оказа, че вали. – засмя се Аня и го погледна. – Беше толкова реално... Плюс факта, че ме побиват тръпки от тъмнината. Имам чувството, че ме наблюдават стотици злобни, кръвожадни, червени очички...

-  Голямо си дете.- изпъшка Станислав и си дръпна още един път от цигарата. Димът изпълни дробовете му и усети как сладката отрова на никотина се вие и пълзи по гърлото му като малка пепелянка.

-  Не съм дечко!- сопна се тя. – Не си ли се замислял някога какво ще стане, ако всичките ни кошмари... оживеят?- тя го погледна с известна доза страх, но тъмнината я прикри.

Той само махна с ръка в отговор. По лицето му заиграха жълто-червени отблясъци, когато момчето отново долепи цигарата до устните си.

-  Не, не, помисли за момент, - тя седна на леглото и прегърна голямата възглавница, сякаш искаше да се предпази от нещо невидимо, протягащо се към нея. – Какво ще стане, ако един ден.. една нощ се събудиш и разбереш, че всичките гадости, от които ти е настръхвала косата са... в твоята стая? Усещаш някакво напрежение в тъмнината, почти като статично електричество, тишината натежава и става оловно покривало, което притиска гърдите ти. Дробовете ти горят за въздух, но не смееш да се отвиеш, защото знаеш... ЗНАЕШ, че Те са там. Надвесили дългите си кокалести ръце над главата ти, протегнали бледни пръсти към лицето ти, чакащи кротко да се покажеш. Затова стоиш завит, вслушваш се в тиктакането на малкото детско часовниче на рафта до леглото. Но между секундите, които отброява стрелката, чуваш и други неща- тих шепот, едва доловим зловещ кикот и стържене като от дълги нокти по мазиклата на стената. Шумолене, после някой или нещо настъпва гуменото пате на пода и то изкряква, но изкрякването някак само по себе си не е крякане, а ти прилича по- скоро на измъчен писък. „Не издържам!”, казваш си, „Ще скоча, ще светна и те ще си отидат! Не... По-добре- няма да си отидат, защото не съществуват! Защото не са там!” Поемаш въздух, смело мяташ завивката на една страна, оглеждаш се... Отново нищо. Въздишка на облекчение. А в огледалото? Твоето отражение ли ще видиш? Хвърляш едно око към стъклото пред теб... Не. Ти си си. Е, малко разрошен и уплашен, но все пак- ти. Сенките обаче са по-плътни, по живи, по-черни, отколкото трябва да бъдат по принцип домашните сенки. Стъпваш на хладния дъсчен под и понечваш да направиш крачка. За части от секундата мозъкът ти осъзнава, че това действие е невъзможно, тъй като ледена ръка здраво е хванала глезена ти с лигавите си, хлъзгави пръсти. След това същата тази ръка те дръпва и ти падаш по очи с цялата си тежест, като междувременно си разбил главата си в малкия радиатор пред теб. Кръвта и болката те заслепяват, но не ти пука, защото сега си съсредоточен единствено във факта, че вероятно ще бъдеш завлачен под  леглото. Усещаш как наистина нещото те натиква по- навътре и по-навътре. Писъкът ти пронизва надвисналата тишина, както жило на оса пронизва кожата. А сенките в стаята се вият и танцуват лудешкия си танц, и те сочат с дългите си пръсти от безплътна тъмнина, и ти се подиграват и...

-  Аре стига де... – измънка той лениво. – наистина се вдетиняваш. Сега кажи, че и вампирът на Кинг ще излезе от гардероба и ще ни лапне.

Тя изсумтя и стисна възглавницата още по- силно.

-  Тъмнината си прави злобни шеги с хората. На тъмно и плюшеното зайче може  да ти прилича на караконджул с криви зъби. – Станислав изгаси фаса в пепелника, който послушно стоеше на корема му. Остави го на шкафчето до леглото и скочи. – Сега ще ти покажа, че каквото е на светло, такова е и на тъмно.- намигна й и уверено тръгна към гардероба.

-  Недей... – започна умолително тя.

-  Спокойно, бре, ако твоят вампир се покаже ще му тегля един здрав тупаник. – той се оплези и хвана дръжката на гардероба. Крилата се отвориха, скърцайки като краката на дърта девственица. Обърна се самодоволно.

-  ... Не се подигравай със страховете... Може да се окажат истински.- процеди тя през зъби.- Разказвали са ми за едно момче, което...

-  Да, да. Рубриката „Една жена каза”.- дръпна ластика от китката си и небрежно прокара пръсти през русата си коса. Изведнъж тялото му стана като кукла на конци- залитна назад и падна в отворения гардероб.

***************************************************

Станислав усещаше пронизваща болка в гърба. Долавяше слаб ритмичен шум от смучене на кръв. Неговата собствена. Заедно с това- глухо потропване като лек дъжд в/у ламаринен покрив, което се сливаше в зловеща мелодия с хрущенето и пукането, възпроизведено от чупенето на кости, мляскането от късането на сухожилия. "Изяждат ме жив... Аз умирам?"- потресаваща мисъл, която пришпори страха една идея по- близо до паниката. Опита се да изкрещи- да освободи вик на див ужас, но успя само да изгъргори точно преди съществото да счучи гръбнака му като суха вейка.

***************************************************

Много смешно...- измънка тя и понечи да запали цигара.

За по- малко от секунда обаче осъзна, че над нея има нещо. Слюноотделянето на същото това „нещо” очевидно не беше в ред, т.к. на рамото и сякаш плюеше санбернард. Едновременно с осъзнаването видя как краката на Станислав конвулсивно треперят. Под тях се бе образувала малка алена локвичка. От гардероба се чуваха клокочещи звуци, същите като онези, описани във „Вампирът” на Кинг. Сякаш огромна уста джвакаше, примляскваше, хапеше и разкъсваше плът и мускули. В огледалото кротко се бе свило черно люспесто създание, което мълчаливо я наблюдаваше с две черни бездънни дупки- явно трябваше да играят ролята на очи. Скочи на земята с явното намерение да си плюе на петите. После усети как хладни пръсти, подобни на пипала, се вкопчват в глезена й...

***************************************************

Сега би трябвало да напиша нещо от рода на „И тя изпищя”.

Не.

Не, защото не можеше.

Не, защото разкъсаните гласни връзки и раздраният гръклян не възпроизвеждат звук.

оцени този текст

слаб отличен