Истински...
Автор: Полина Шипкова
Джаспър вървеше през широколистната гора, забил поглед в земята. Пролетният
вятър леко поклащаше току-що разлистилите се дървета, а майското слънце бе
закрито от голям сив дъждовен облак. Всеки момент можеше да завали. Всяко друго
обикновено момче би забързало крачка, за да не се намокри, но не и Джаспър. Той
изобщо не беше обикновен. И съвсем скоро щеше да открие колко специален бе всъщност...
Внезапно чу някакъв шум. Не
можеше да определи дали беше пронизителен или тих, лиричен или грандиозен,
кратък или продължителен. Единственото, което знаеше, бе, че дойде от лявата му
страна. Вдигна поглед и видя вековния дъб, покрай който бе минавал стотици пъти
през последните три години. Джаспър познаваше всяко кътче от гората, всяко
дърво, всяка хралупа, всяка тревичка. Но, незнайно защо, днес огромният дъб му
се стори някак странен. Момчето неусетно излезе от пътеката и се запъти натам.
Сякаш някаква неземна сила го притегляше, караше го да върви именно в тази
посока...
Дълбоките и искрени очи на
Джаспър съзряха нещо странно по кората на дъба. Вече бе в състояние да се
докосне до дървото, когато разбра какво привличаше погледа му. Прелестно извити,
фини линии, преплитащи се една в друга и образуващи възхитителна картина, но на
какво точно, момчето не разпозна. Вгледа се по-добре във великолепната фигура,
присви очи и...
Така и не разбра какво
точно се случи. Зави му се свят, тялото му отмаля и падна на земята, но не
откъсна поглед от картината на дървото. Пред очите му сякаш оживяха
най-радостните мигове от живота му-раждането на малката му сестричка,
страхотната ваканция на планина със семейството му и празникът по случай
единадесетата му годишнина. После обаче спомените се промениха-от весели и
красиви, станаха на мрачни и тъжни. Още веднъж видя смъртта на сестра си в
болницата, почувства и болката от предателството на най-близкия му приятел и
преживя отново ужасната катастрофа, в която загина майка му...
Джаспър тръсна глава и
всичко изчезна за секунда. Той пак беше в гората, седнал пред вековния дъб.
Изправи се и се приближи, тъй като видя, че фигурата върху кората бе започнала
да блести. Трепкаше със своя собствена сребриста светлина. И последва нещо още
по-странно – момчето чу глас в главата си, нежен, мелодичен, женски глас,
шепнещ му думи на непознат за него език. Джаспър не разбираше, но искаше да
разбере. И тогава стори нещо, което щеше завинаги да се отрази на неговия
живот, на живота на жената, чийто глас бе чул, на живота на стотици други
хора...
Джаспър докосна блестящата
фигура. Почувства как топлина заливаше тялото му, а светлина огряваше лицето
му. Мина момент. После още един. И още един. Момчето се огледа. Намираше се в
гора, но съвсем различна от тази, в която беше до преди малко. Беше ден, и то
ден, какъвто никога не бе виждал.
Джаспър вдигна поглед и му
се стори, че слънцето е станало по-голямо и светеше по-ярко. Из въздуха се
носеше сладостен аромат на разцъфнали цветя и се чуваха веселите песни на
птиците. По дърветата се виждаха плодове, небето бе кристалноясно,
по-наситеносиньо отвсякога, а тревата по земята – свежозелена. Но всичко бе
някак различно, чуждо, дори неестествено. Джаспър почувства промяната наоколо,
но не и промяната в себе си...
Озърна се и пое по първата
пътека, която видя. Вървя дълго, но не почувства умора. Дори напротив – сякаш
колкото по-дълго бе тук, в тази необикновена гора, толкова по-ясно ставаше
съзнанието му с всяка изминала минута. Започна да се свечерява. Момчето вдигна
поглед нагоре, но не видя луната. На небето имаше само звезди, огромни,
красиви, блестящи звезди, които създаваха усещането, че само ако се протегнеш,
и ще успееш да ги достигнеш. Романтичната атмосфера завладя Джаспър и той се замечта.
Не го беше правил от години, просто легна на меката трева, вгледа се точно в
една звезда и мечтаеше, мечтаеше...
Ужасни крясъци го извадиха
от сладкия транс. Момчето бързо се изправи и се затича по посока на виковете.
Не бяга и пет минути, когато в мрака очите му различиха светлината на няколко
факли. Тя бе така ярка, че всичко наоколо се виждаше. Джаспър различи петима...
Но какви, или по-точно, какво бяха те? Той никога не бе виждал такива като тях.
Инстинктивно се скри зад едно дърво. Напрегна зрението си за повече
подробности, защото беше много любопитен, а това му служеше добре, поне в
повечето случаи...
Единият беше човек, също като
него. Мъжът беше много висок, с дълга коса и леко мургав, в ръката си държеше
копие. Други двама изглежда бяха братя, много ниски, около метър, с шлемове на
главите, брадви в ръцете и бради до земите. Бяха джуджета, но Джаспър не знаеше
това. Останалите двама бяха ужасно грозни и противни, два пъти по-високи от
мъжа, със сплескани носове и пожълтели зъби. Тролове. Държаха едно малко
момченце, също човек. То плачеше, а другите се смееха и заглушаваха виковете
му.
Отново воден от инстинкта,
Джаспър излезе от скривалището си и се затича натам:
- Пуснете го! – изкрещя
той. Мразеше да издевателстват над някого, бил той човек или не. Чувството му
за справедливост не му позволи да остане безучастен, както биха направили
повечето на негово място.
- Ти пък кой си? –
раздразнено попита мъжът. Явно не беше очаквал подобен жест на милосърдие.
- Ще разберете кой съм, ако
не го пуснете веднага! Нямате право да му причинявате това! Пуснете го, ви
казах! – извика отново Джаспър. Човекът се разсмя, а след него и останалите.
- Какво имаме тук? Малко
геройче? – Гласът на мъжа беше подигравателен и жесток. Той беше главатарят на
бандитите.
- Пуснете го! – за трети
път извика. Дали защото видя гневните пламъчета в очите на Джаспър, но мъжът
даде знак на троловете да оставят момченцето. То се разплака още по-силно,
избяга и повече никой не го видя.
Сега Джаспър беше останал
сам срещу петимата си противници, които само това и чакаха. По нареждане на
главатаря троловете хванаха момчето за двете ръце и го разпънаха в
противоположни посоки. Болката беше ужасна, а мъжът се смееше, и другарите му
заедно с него.
- Вече не сме толкова
смели, а, човешко момченце? – ехидно попита водачът на бандитите. Болката вече
ставаше нетърпима, но Джаспър не викаше, нямаше да достави това удоволствие на
разбойниците, беше затворил очи и стиснал устни. Не издаваше нито звук, което
очевидно ги дразнеше.
- Сега ще се позабавляваме
– казаха в хор джуджетата и вдигнаха брадвите си да ударят. В този миг до ушите
на всички долетя прелестен нежен женски глас, който тихо и спокойно промълви:
- Пуснете го – В гласа не
се долавяше никакво чувство или емоция, но въпреки това той бе красив, лиричен
и Джаспър разпозна гласа, който беше чул, преди да докосне фигурата на дървото.
Това не беше нито молба, нито заповед, но троловете се подчиниха, обзети от
безмълвен страх. Момчето падна на земята, но бързо се изправи и съзря
спасителката си.
Тя беше красиво момиче, с
бяло лице и изящни, фини черти. Дългата й сламеноруса коса се спускаше под
кръста и закриваше част от лицето й. А очите й, о, очите й бяха
най-невероятните, които Джаспър някога би могъл да си представи – ясни като
кристал, дълбоки като езера, пронизващи като късчета лед. И до края на живота
си той не забрави този поглед... Момичето беше облечено в ефирна сребриста
рокля, която феерично се вееше на лекия ветрец. Приличаше на неземно същество,
дошло от друг свят, блестеше, сякаш беше една от ярките звезди на небосклона...
По лицата на джуджетата и
троловете се четеше страх и безсилие, сякаш едно толкова крехко и безобидно
момиче би могло да им стори нещо лошо. Но мъжът я гледаше с неприязън и омраза,
а тя дори не трепваше от погледа му. После добави все така с безразличие:
- Той е с мен.
Тя пристъпи напред няколко
крачки, а ужасните същества се дръпнаха назад. Огледа Джаспър, но нито мускулче
не трепна по лицето й. Положи ръка върху рамото му и тихичко прошепна:
- Върви. – Тогава тя вече
не му се струваше толкова приказна, колкото досега, напротив – мислеше, че е
едно обикновено момиче. Но тя не беше. Не и за него... Те бяха специални един
за друг. Сякаш целият й блясък изчезна и пред него стоеше красиво момиче на
неговата възраст. Когато видя, че той не реагира, тя отново каза, този път
по-високо: - Върви!
Джаспър се страхуваше, но
не за себе си. За нея. Той дори не я познаваше, виждаше я за първи път в живота
си, но имаше усещането, че винаги я е познавал и че може да й се довери.
Мисълта какво биха могли да сторят с нея бандитите го ужасяваше. Така момчето
искаше да се погрижи за човека, погрижил се за него, да защити този, който му
бе дал защита. Но по някакъв странен начин, Джаспър беше убеден, че нищо лошо
няма да й се случи. Нейните очи му вдъхваха сили и сигурност. Затова той
тръгна, веднага след като момичето свали ръката си от рамото му.
Джаспър вървеше по пътеката
без посока, а в главата му бушуваха хиляди въпроси. Питаше се какъв е този странен
и непознат свят, как е попаднал тук, защо онези същества искаха да го наранят,
коя е прекрасната му спасителка и дали щеше да я види отново... Спря се и се
обърна назад, но видя единствено пътеката и дърветата в гората. Нямаше никого.
Той отново беше сам, винаги е бил сам, а ненавиждаше самотата. Но съдбата бе
решила да си изиграе лоша шега с него, отнемайки семейството му. А приятелите?
Не, Джаспър нямаше приятели, поне не истински. Единственият човек, когото
мислеше за такъв, му бе забил нож в гърба, бе предал доверието му. Болката още
раздираше сърцето на Джаспър, но той не й даваше воля, не, никой не трябваше да
вижда страданието му, никой, никога. Затова и той не искаше да допуска никого
до себе си, не искаше да се разкрие напълно пред някого, страхуваше се от
повторно предателство, издигаше невидима преграда между себе си и останалите,
за да се предпази.
Но това не можеше да
продължава вечно. Все някога щеше да се наложи да се довери на някого, но как
да разбере дали този някой заслужава доверието му? Как да знае, че няма да
издаде тайните му? Той не знаеше, но най-трудно е да се отговори на онзи
въпрос, чийто отговор е очевиден...
Спонтанен шум прекъсна
мислите на Джаспър. Той се обърна и я видя – неговата спасителка. Красива,
нежна, изящна. Движеше се леко и плавно, сякаш не стъпваше по земята, а се
носеше над нея. Те застанаха един срещу друг и дълго се гледаха в очите. Накрая
Джаспър се осмели да наруши тишината, казвайки:
- Благодаря ти... – Никакъв
отговор. Нищо, нито дори усмивка или кимване. После момичето махна с ръка в
знак да я последва. Вървяха мълчаливо един след друг в продължение на около
половин час. След това излязоха от пътеката и се запътиха към дълбините на
гората. Но там не беше тъмно, както Джаспър очакваше. Неизмеримата красота на
природата го очарова, мелодичната песен на птиците го омая и той усети как
някакво непознато чувство се надига в него – чувството на душевен мир и
спокойствие...
Най-после стигнаха до една
обширна поляна, където се виждаше малка дървена къщичка, сгушена между
дърветата. Сякаш бе едно с тях, сякаш те бяха едно с нея. Джаспър не можа да
разбере дали това е дело на природата или на човека.
Момичето се обърна и седна
на земята, а той последва примера й.
- Предполагам, че имаш
много въпроси. Сега ще поговорим, а след това можем да влезем в дома ми – каза
тя, вече с нотка на любопитство в гласа. Момчето тъкмо щеше да я пита нещо,
когато духна лек ветрец и разпиля косите й. Джаспър се ококори от изненада –
ушите на спасителката му бяха заострени, тя не бе човек...
- Какво си ти? – думите се
изплъзнаха от устата му. Сега тя за първи път се усмихна. Усмивка, способна да
стопли всяко сърце и да накара всеки да се почувства в безопасност.
- Аз съм елф – отвърна тя.
Елф... Древна и тайнствена
раса, най-красивата и най-могъщата от всички. Силата на елфите извираше от
незнайни и непресъхващи извори, те бяха надарени с безкрайна красота и
нечовешки способности, различни и уникални за всеки елф.
- Казвам се Джаспър –
представи се той, тъй като сметна, че така е редно да се започне един разговор.
– А ти?
- Джаспър... Ти си човек,
нали? – зададе въпрос тя на свой ред.
- Да, точно така – потвърди
той.
- Не съм срещала човек като
теб, ти си различен от останалите. Специален си. – Не случайно момичето елф
изрече тези думи. Тя притежаваше дарбата да разпознава някого, щом го видеше.
Разбра, че Джаспър е добър човек, преживял много болка и страдания, видял
смъртта и изпитал предателството. Това прочете тя по очите му, и не сбърка...
- Мисля, че грешиш. Аз съм
просто обикновено момче – каза той с увереност. Момичето елф се усмихна.
- Елфите казват само онова,
що е истина. За да си дошъл тук, значи си специален.
- Какво имаш предвид? Какво
е това място? – попита Джаспър.
- Всичко по реда си –
весело каза тя. – Името ми е Намелин.
- Е, Намелин, ще ми
отговориш ли?
- Любопитен си, Джаспър, в
някои случаи дори малко нахален и досаден – изрече тя, сякаш с насмешка. – Но
си откровен и имаш добро сърце.
Минаха няколко минути в
мълчание. Изглежда Намелин търсеше подходящите думи, за да започне разказа си.
След време заговори умело, сякаш думите й бяха живи.
- Никой не знае точно как
се идва в този свят. Всеки намира своя начин сам за себе си. Тук всичко е
уникално и различно за всеки един. Някои мразят този свят и съществуването си,
други жадуват за още и още от него.
- Но защо не си тръгнат,
след като не им харесва тук? – попита Джаспър.
- Можеш да дойдеш, но не
можеш да си тръгнеш. Обратен път няма. Веднъж попаднал тук, оставаш завинаги –
тежко и дори с малко тъга промълви Намелин.
- Искаш да кажеш, че повече
никога няма да се прибера у дома? – невярващо попита момчето. Та това не бе
възможно! Не можеше да е истина!
- У дома? Къде е твоят дом,
Джаспър? Едва ли е в света, от който идваш, иначе нямаше да си тук. – Намелин
въздъхна.
- Искам да се върна там! –
почти извика той.
- Защо? – на свой ред
попита момичето елф. – Защо искаш да се върнеш на място, където си преживял
само болка, страдание и печал?
Джаспър се замисли. Тя беше
права. Какво имаше там? Нищо. А какво имаше тук? Отново нищо. Или може би не
съвсем...
- В този свят си такъв,
какъвто си в действителност. Правиш това, за което си създаден. Ставаш такъв,
за какъвто си роден да бъдеш.
Всяка дума се врязваше в
съзнанието на момчето, оставаше следа в ума му, караше го да се замисли. Той не
проговори повече, нито тя. Намелин стана от земята и му подаде ръка. Джаспър се
разкъсваше отвътре, не знаеше какво да прави, не знаеше какво иска. Искаше да
се довери, искаше за първи път в живота си да разкаже всичко, да си излее
душата на някого. Още щом видя момичето елф, почувства, че тя заслужава
доверието му, че е различна, че не е като останалите. Не! Той сам се спря.
Припомни си болката, когато го предадоха, беше си обещал, че никога няма да
допусне да изпита подобно нещо отново. Не прие помощта на Намелин, изправи се
сам и тръгна след нея към колибата.
Душевната борба
продължаваше. Момичето елф сякаш го разбра и до края на вечерта не попита нищо
повече, не отрони и дума. Джаспър беше сляп за околната красота, не виждаше
изяществото в къщата на Намелин, не чуваше тихата музика, която се носеше в
дома й, не усещаше вкуса на превъзходната храна. Сякаш бе затворник сам в себе
си, съществуваше само той, неговите чувства, неговите мисли, неговите
спомени...
Момичето елф го настани в
една стая на горния етаж на къщата и го остави сам. Цяла вечер Джаспър се
въртеше в леглото, блуждаеше между съня и просъницата. Не можа да заспи, тази душевна
борба ставаше все по-тежка и по-трудна. Момчето нямаше да издържи още дълго,
трябваше да реши какво да прави...
Ярък слънчев лъч проникна
през прозореца и накара Джаспър да се разбуди съвсем. Стана, сложи си дрехите,
които бяха оставени на един стол от Намелин и слезе на долния етаж. Претърси
всички стаи и помещения, но не я намери. Падна на колене на пода и закри лицето
си с ръце. Беше я изгубил... Беше изгубил единственото същество, което го беше
грижа за него, вече знаеше това. А може би тя никога не е била тук... Може би е
била само плод на въображението му... Може би всичко това е било сън... Може би
сега вече беше обратно в гората, откъдето беше започнало всичко... Огледа се,
но видя само къщата от дърво. Беше сам... Отново беше сам... Мразеше
самотата... Сега разбираше какво означаваше Намелин за него, сега разбираше, че
тя единствена бе в състояние да го разбере и да му помогне, сега разбираше, че
тя е негова Истинска приятелка, усещаше го вътре в себе си, чувстваше го със
сърцето, душата и ума си. О, какво ли не би дал да я върне! Всичко би направил,
за да бъде сега тя тук, с
него, да поговорят, да са заедно и
занапред. В нейно лице той не виждаше любовта, и все пак я обичаше, като
приятелка, като човек, на когото може да каже всичко. Но сега всичко това бе
минало, беше я изгубил... Ах, защо не проумя това по-рано, защо не й се довери
снощи! Сега вече беше късно...
Или не...
Той усети топъл допир,
вдигна глава и я видя. Това беше тя... Намелин, неговата Истинска приятелка.
Усмихваше му се красиво, погали го по косата и го целуна по челото. Тя
изпитваше същото. И тя имаше много да му разказва, и тя бе преживяла много
неща, хубави и лоши, и тя искаше да се довери на някого. Джаспър така и не
разбра, но вечерта тя също се беше борила със себе си. Отначало беше решила, че
той не заслужава доверието й, че не може да му се има вяра, че и той е като
останалите, готов да я предаде. Затова си бе тръгнала. Но по пътя беше
осъзнала, че той е неин Истински приятел, че всичките й страхове са
неоправдани. И двамата бяха решили отново да се доверят, този път без грешки.
Този път всичко щеше да бъде различно. Този път щеше да е истинско...
Двамата приятели седнаха и
се изслушаха. Всеки каза това, което му беше на сърцето, без да премълчава
нищо. И всеки знаеше, че се доверява на правилния човек, който няма да го
предаде. И на двамата им олекна, когато разказаха историите си, почувстваха се
по-добре и знаеха, че тайната им е в безопасност.
Оттам насетне те всеки ден
до края на живота си се разхождаха из гората, запознаха се с другите й
обитатели – хора, елфи, великани, джуджета, кентаври, еднорози, феникси.
Джаспър се ожени за едно момиче елф и имаха две деца, а Намелин се омъжи за
човек и имаше един син. Често излизаха заедно, намериха много нови приятели, но
никога не забравиха един друг. Тяхната връзка бе уникална и неповторима,
неразрушима от времето и пространството. Помагаха си взаимно с каквото можеха,
помагаха и на другите. В знак на благодарност разказваха най-различни истории
за елфа и човека, които станали Истински приятели и помагали на другите.
Легенди, които се носят и до днес и които всеки един от нас може да чуе, стига
да послуша сърцето си, защото независимо в кой свят, всеки има един Истински
приятел, трябва само да го открие, или пък той да открие него...