"Пловдив", Димчо Дебелянов (анализ)
Сонетът „Пловдив” е своеобразен завършек на формално необособения цикъл от елегии, посветени на носталгичните спомени от детството. Този цикъл включва най-изящните елегични творби – „Помниш ли, помниш ли...” и „Скрити вопли”.
Копнежът по хармонията и топлотата на родния дом и невъзможността да се осъществи този порив изграждат мрежата от значения на „Помниш ли, помниш ли ...” и „Скрити вопли”. Ред от сетивно осезаеми образи като „тихи пазви”, „плахи стъпки”, „стаята позната”, „тихия двор” налагат всеобхватното усещане за блаженство, свързано с потапянето в атмосферата на бащиния дом. Но лирическият човек на Дебелянов болезнено изживява неуместността на спомена, неговата ненужност в мъчителното настояще. Споменът е само мечта, мечтата е само спомен.