Одата "Паисий" на Иван Вазов - анализ
Одите в "Епопея на забравените" отварят един безкраен диалог за реториката, метафориката, смяната на позициите, нивата на богатата антитезност и сентенциозния стил. Но това, което отличава „Паисий” в образната система от философско-поетични обобщения за светлия човешки разум и вождаческия дух към достойни бъднини, е художественото „пресрещане” на по-етичната лексика на средновековното похвално слово (архаичният лексикален пласт) и одическата приповдигнатост на следосвобожденеца, който громи „несвестните и юродите”, че по своя воля предпочитат мрака на безпаметството. Историческото повествование за „новото житие”, на което Паисий поставя „конец”, е отразено оригинално – монологът на героя се отделя композиционно като втора структурна част.