Образът на българския селянин в творчеството на Елин Пелин
Героите на Елин Пелин са изключително жизнени, витални, устойчиви на превратностите на съдбата. Те носят специфичния колорит и манталитет на хората от шопския край. Една от най-характерните им черти е свежото им чувство за хумор. Малко са Елин-Пелиновите разкази, в които няма комични отблясъци. Тъжното и смешното вървят ръка за ръка, както е в живота. Станчо и Стоилка са дошли на гробищата по тъжен повод, техният брак също е тъжен, защото е брак по необходимост, но комичното извира от всяка реплика, от всяка ситуация. Пред тъща си Станчо хвали мъртвата Божана, пред новата си годеница Стоилка я хули. Макар и превалила младежката възраст и налегната от грижите на ежедневието, Стоилка му шавва с раменете си като момиче, хвърля му „белтъци” и прави един изключително смешен жест в опита си да скрие големите си бели зъби. Да не говорим за разкази като „Пролетна измама” и „Изкушение”, в които се срещаме с типичните Елин-Пелинови попове, по-близо до земното, отколкото до небесното (Милена Цанева). Техен предшественик е Вазовият поп Ставри, те самите подготвят почвата за отец Сисой от късния Елин-Пелинов сборник „Под манастирската лоза”, в който писателят по думите на неговия талантлив следовник Ивайло Петров намира третото измерение на живота – синтез между доброто и злото, черното и бялото, греха и изкуплението.