Към брата си (анализ)
Ботевият лирически човек е в хармония със себе си, но е дисхармонично разединен от света около себе си, в който властва позорното мълчание на роба. Неизречените истини, несподелените прозрения, смълчаният в апатия и робски страх глас са равнозначни на духовно обезличаване, на нравствена агония. Именно със „смъртта” и на словото, и на делото се сблъсква лирическият Аз в стихотворението „Към брата си” и това поражда драмата на неговата самота. В текста звучи гласът на болката – болка от несподелеността на чувството, от безответността на една братска, но и „няма” душа. Липсата на откликващо разбиране поражда страдание, но провокира и към призивност в интонациите на лирическия глас. Това е гласът, открил опорите на своята любов, но и гневен към онези „глупци неразбрани”, които са безчувствени и безответни, „слепи и глухи” за духа на свободата. Това е глас – воля и енергия. Глас – вълнение за смисъла на човешкото присъствие в света.